— Да, разбира се. — Хок Сенг го изгледа хладно. — Благодаря ви за гласуваното доверие и подробните инструкции.
— Все ми повтаряш, че не разбирам местната култура — каза Андерсън. — И аз ти давам възможност да покажеш собствените си познания по въпроса. Отърви се от онзи тип. Не ми пука дали ще бъдеш любезен, или ще настъпиш всичко живо по мазолите, просто намери начин да го освободиш. Опасно е да държим некадърник в захранването.
Хок Сенг сви устни, но не възрази повече. Андерсън реши поне на първо време да приеме, че нареждането му ще бъде изпълнено. Разлисти страниците на поредното разрешително от министерството на околната среда и се намръщи. Само тайландците можеха да похабят толкова време, за да облекат един подкуп в благовидния вид на споразумение за предоставяне на услуга. Любезни бяха до припадък даже когато ти бъркаха в джоба. Или когато имаше проблем с водораслените резервоари. Банят…
Андерсън разрови формулярите.
— Хок Сенг?
Старецът не вдигна очи.
— Ще се погрижа за мегодонтския водач — каза той, без да спира да трака по клавиатурата. — Ще го уволня дори това да ви излезе прескъпо, когато дойде ред отново да се пазарите със синдиката.
— Добре, но не за това щях да те питам — каза Андерсън и потропа с пръсти по бюрото. — Банят ти се е оплакал от каймака. Проблемът с новите резервоари ли е? Или със старите?
— Аз… Банят не спомена подробности.
— Ти нали миналата седмица каза, че пристигало ново оборудване? Нови резервоари и нови хранителни култури?
Пръстите на Хок Сенг се препънаха за миг върху клавиатурата. Андерсън се направи на изненадан и отново разрови документите, макар вече да знаеше, че фактурите и формулярите за освобождаване от карантина не са там. — Тук някъде трябва да има списък. Сигурен съм, че ми каза за новото оборудване. — Вдигна поглед. — Колкото повече мисля за това, толкова повече се учудвам, че се е появила зараза в резервоарите. Не би трябвало да е възникнал такъв проблем с новото оборудване.
Хок Сенг не отговори. Продължи да трака по клавиатурата, все едно не го е чул.
— Хок Сенг? Има ли нещо, което си забравил да ми кажеш?
Очите на стареца останаха фиксирани върху сивото сияние на екрана. Ритмичното скърцане на манивелните вентилатори и педала на компютъра му запълниха мълчанието.
— Няма митническа декларация — каза накрая старецът. — Товарът още е в митницата.
— Нали трябваше да го освободят миналата седмица?
— Има известно забавяне.
— Ти ми каза, че няма да има проблеми. Сигурен беше — каза Андерсън. — И че лично си се заел с тази работа. Дадох ти допълнително пари даже, за всеки случай.
— Тайландците разбират времето по свой си начин. Може да освободят товара днес следобед. Или утре. — Хок Сенг направи физиономия, която само бегло наподобяваше усмивка. — Не са като нас, китайците. Мързеливи са.
— Ти плати ли изобщо подкупите? Търговското министерство трябваше да си удържи своето и да предаде остатъка на свой човек в митническия контрол.
— Платих им.
— Достатъчно ли?
Хок Сенг го погледна с присвити очи.
— Платих.
— Не си дал половината на тях, а другата половина да си прибрал в собствения си джоб, нали?
Хок Сенг се изсмя нервно.
— Всичко им дадох, разбира се.
Андерсън се вгледа в жълтокартеца, за да прецени дали го лъже, но бързо се отказа и захвърли документите на бюрото. Дори не беше сигурен защо му пука, но определено го хвана яд, че старецът го мисли за толкова наивен. Хвърли поглед към торбата с нгото. Може би Хок Сенг усещаше, че съдбата на фабриката не го интересува особено… Андерсън прогони тази мисъл и притисна отново стареца: — Утре значи?
Хок Сенг наклони глава.
— Най-вероятно да.
— Ще видим. Тръпна в очакване.
Хок Сенг не реагира на сарказма му. Андерсън се запита дали изобщо го е разбрал. Старецът говореше английски с учудваща лекота, но се случваше да го препъват изрази, които се кореняха повече в културата, отколкото в речниковия състав.
Върна се към купчината документи. Данъчни декларации тук. Чекове там. Работниците му струваха два пъти повече от нормалното. Още един проблем от политическо естество — кралството изискваше предприемачите да наемат само тайландци. Бежанци с жълти карти умираха от глад по улиците, а Андерсън не можеше да ги наеме. Реално погледнато Хок Сенг също трябваше да е безработен като всички други оцелели от Инцидента. Ако не бяха експертните му умения по счетоводство, езиците, които владееше, и доброто сърце на Йейтс, старецът щеше да гладува на улицата.