— Ще тръгнем по Танон Рама XII, после…
Изобщо не видя снаряда. Никое човешко същество не би го видяло, не и при такава скорост. Може би някоя пружинка военен модел би била достатъчно бърза да реагира навреме, но двамата със Засмения Чан се строполиха на пода, пометени от ударната вълна. Една от сградите през улицата се срина.
— Забрави! — Засмения Чан сграбчи Хок Сенг за лакътя и го повлече назад към стълбището. — Ще измислим нещо. Не искам да си загубя главата заради Твоята гледка.
Поеха на прибежки към промишления квартал. Улиците пустееха тъмни. Тайландците май бяха усвоили урока, че да се стои навън е опасно.
— Какво е онова там? — прошепна Засмения Чан.
Хок Сенг се взря в мрака. Трима мъже клечаха около манивелно радио. Единият държеше антена. Беше я вдигнал над главата си и я въртеше в опит да улови сигнал. Хок Сенг забави крачка, после дръпна Засмения Чан през улицата към хората с радиото.
— Какви са новините? — попита ги задъхано.
— Видяхте ли онзи снаряд, дето падна? — попита единият. После вдигна поглед към тях. — Жълти карти. — Каза го презрително, но после зърна мачетето, което Засмения Чан носеше на кръста си, спогледа се с другите двама, тримцата се усмихнаха смутено и взеха да отстъпват.
Хок Сенг се сгъна в лек поклон.
— Просто искаме да разберем какво съобщават.
Единият изплю костилка от бетел, без да ги изпуска от поглед. Накрая каза:
— Аккарат прави изявление. — Даде им знак да се приближат. Приятелят му вдигна отново антената и радиото изпращя.
— … останете си вкъщи. Не излизайте навън. Генерал Прача и неговите белоризци направиха опит да свалят самата кралица. Наш дълг е да защитим кралството… — Гласът потъна в море от статичен шум. Мъжът взе да върти копчетата на апарата.
Друг поклати глава.
— Това са лъжи, отначало докрай.
Онзи, който въртеше копчетата, възрази:
— Но Сомдет Чаопрая…
— Аккарат би убил и самия Рама, ако сметне, че му е изгодно.
Третият снижи антената — станцията се изгуби окончателно в статичния шум — и каза:
— Онзи ден един белоризец дойде в магазинчето ми. Рече, че искал да отведе дъщеря ми в дома си. Като „дар на добра воля“, така рече. Гущери са те, месоядни гущери всичките. Малко корупция е едно, но тези хеея ще…
Нова експлозия разтресе земята. Всички се заоглеждаха, тайландци и жълти карти, в опит да определят откъде е дошъл трясъкът.
„Ние сме като маймунки във враждебна и непозната джунгла.“
Тази мисъл изплаши Хок Сенг. Събрали бяха няколко парченца от пъзела, но нямаха представа за общия контекст на мозайката. Научаваха по нещо оттук-оттам, но никога нямаше да научат достатъчно. Можеха само да реагират на събитията в движение и да се молят за късмет.
Дръпна Засмения Чан за ръката и каза:
— Да вървим.
Тайландците вече прибираха радиото и бързаха да влязат в магазина си. Когато хвърли поглед през рамо, Хок Сенг видя само пуста улица, сякаш кратката политическа дискусия отпреди миг-два изобщо не се беше състояла.
Колкото повече наближаваха промишлената зона, толкова по-ожесточена ставаше престрелката. Армията и министерството на околната среда се бяха счепкали из целия град. И не само войници имаше по улиците — на всеки професионален войник се падаше поне по един цивилен, от доброволческите отряди, студентските асоциации, лоялистките дружества, които политическите фракции бяха успели да въвлекат в битката. Хок Сенг спря при един вход да си поеме дъх.
— Изобщо не мога да ги различа — измърмори Засмения Чан, когато неколцина студенти, въоръжени с къси мачете и с жълти ленти на ръцете, изтичаха покрай тях към един танк, който обстрелваше стара Разширителна кула. — Всичките носят жълто.
— Защото всички твърдят, че са верни на кралицата.
— Тя съществува ли изобщо?
Хок Сенг сви рамене. Един студент стреля по танка и дисковете рикошираха. Машината беше огромна. Не беше за вярване, че армията е успяла да придвижи толкова много танкове в столицата. Сигурно флотата бе оказала съдействие на военните, предположи Хок Сенг. Флотските адмирали и армейските генерали се бяха сдушили. Което означаваше, че Прача и неговите белоризци нямат нито един съюзник.
— Всичките са побъркани — измърмори той. — Няма никакво значение кой кой е. — Огледа улицата. Коляното го болеше, старата травма го бавеше опасно. — Ако можехме да намерим велосипеди… Кракът ми… — Изкриви лице.
— Ако караш колело, ще си много по-лесна мишена.
Хок Сенг разтърка коляното си.
— Знам. Но пак съм твърде стар за това.
Парчета мазилка се посипаха по тях след поредната експлозия. Засмения Чан изтупа прахта от косата си.