— Дано това препускане през града да си е струвало.
— А ти какво предпочиташ — да се печеш жив в гетото?
— Прав си. — Засмения Чан кимна. — Да побързаме обаче. Имам чувството, че като стоим тук, си насилваме късмета.
Още тъмни пресечки. Още насилие. Мълва, която прелита по улиците. Екзекуции в парламента. Търговското било в пламъци. Студенти от университета „Тамасат“ се събирали да защитят кралицата. А после ново изявление по радиото. На различна честота, казваха всички, струпали се около малкия апарат. Говорителката сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Хок Сенг се запита дали не чете текста под заплахата на дуло. Кун Супауади. Една от най-обичаните радиоговорителки. Хората бяха свикнали да я чуват как чете въведенията на интересни радиопиеси. А сега умоляваше с разтреперан глас съгражданите си да запазят спокойствие, докато танковете вилнееха по улиците, от котвените площадки до пристанищните докове. Трясък на взривове и избухващи снаряди долетя от радиото. Миг по-късно се повтори като съвършено ехо, достигна слушателите, търкаляйки се към тях като звук на далечна гръмотевица.
— Тя е по-близо до битката от нас — отбеляза Засмения Чан.
— Това добър знак ли е, или лош? — зачуди се Хок Сенг.
Засмения Чан отвори уста да отговори, но го прекъснаха тръбните ревове на побеснели мегодонти, последвани от залпове на пружинникови пушки. Всички обърнаха глави към улицата.
— Това звучи зле.
— Да се скрием — каза Хок Сенг.
— Късно е.
Човешка вълна се изля иззад ъгъла, хората тичаха и пищяха. Три бронирани мегодонта вилнееха след тях, огромните им глави се люлееха ниско, отляво надясно и отдясно наляво, бивните им, удължени с наточени метални остриета, посичаха хората на снопове. Тела се цепеха като портокали и летяха като обрулени листа.
Картечниците върху гърбовете на мегодонтите откриха огън. Потоци сребристи дискове удариха множеството. Хок Сенг и Засмения Чан се свиха в един вход, за да не ги помете тълпата. Сред бягащите хора имаше белоризци, които стреляха с пушки и автоматични оръжия, но дисковете бяха безполезни срещу бронираните мегодонти. Министерството на околната среда не беше снаряжено за битки като тази. Рикоширащите дискове хвърчаха на всички страни под съпровода на картечниците. Хора падаха на окървавени купове, гърчеха се и пищяха в агония, стъпкани от мегодонтите. Прах и дим задръстиха улицата. Мъж полетя, пернат от мегодонт, и се стовари върху Хок Сенг. От устата му плисна кръв.
Хок Сенг изпълзя изпод трупа. Някакви хора заемаха позиция и стреляха по мегодонтите. Студенти, помисли си Хок Сенг, от „Тамасат“ навярно, но на кого бяха верни можеше само да гадае, не би се учудил, ако самите те не знаеха срещу кого се бият.
Мегодонтите смениха посоката. Хора се юрнаха към Хок Сенг в желанието си да избягат, събориха го, смазаха го. Не можеше да диша. Опита се да извика, но натискът беше твърде силен. Изпищя. Тежестта на паникьосаното множество го смазваше, отнемаше му и последната глътчица въздух. Мегодонт се вряза в бягащата тълпа. Отстъпи назад и нападна отново, размаха бивните си, остриетата се врязаха в плът. Студенти хвърляха шишета с масло по мегодонтите, после и запалени факли, лумваха пламъци…
Нов порой от остри като бръснач дискове. Хок Сенг се сви на пътя на откосите. Някакво момче го погледна в очите, жълтата лента се беше смъкнала на окървавеното му лице. Остра болка прониза крака на Хок Сенг. Или го бяха простреляли, или коляното му се беше счупило. Изпъшка от страх и безпомощност. Тежестта на мъртвите и умиращите го смазваше. Щеше да умре. Смазан под труповете. Въпреки всичко беше подценил капризите на войната. Повярвал бе, че ще успее да се подготви. Такъв глупак…
Тишината настъпи внезапно. Ушите му звънтяха, но стрелба не се чуваше, нямаше го и тръбенето на мегодонтите. Хок Сенг успя да си поеме дъх под тежестта на телата. Около себе си чуваше само стонове и плач.
— Чан?
Нямаше отговор.
Хок Сенг излази изпод кървавата купчина. И други се измъкваха по подобен начин. Помагаха на ранените. Хок Сенг едва не падна отново. Кракът го болеше непоносимо. Целият беше омазан с кръв. Разбута внимателно купчината с надежда да открие Засмения Чан, но не го видя — или беше омазан с кръв до неузнаваемост сред многото тела и сгъстяващия се мрак, или беше избягал.
Хок Сенг го извика отново и пак заоглежда купчината. Наблизо ярко гореше метанова лампа — гърлото ѝ беше счупено и безценният газ изтичаше в небето. Може да избухне всеки момент, помисли си безразлично той, и да предизвика верижни експлозии в метановите тръбопроводи под града.
Погледна отново телата. Повечето бяха студенти, изглежда. Глупави младоци. Тръгнали да се сражават с мегодонти. Глупаци. Прогони спомена за собствените си деца, мъртви и погребани. Малайските кланета, записани с кръв по паважа на Банкок. Взе един пружинников пистолет от ръцете на мъртъв белоризец и провери мунициите в пълнителя. Останали бяха само няколко диска, но и това беше нещо. Нагнети пружината с няколко отсечени помпащи движения и прибра пистолета в джоба си. Деца, които си играеха на война. Деца, които не заслужаваха да умрат, но бяха прекалено глупави, за да живеят.