Дим нахлу през отворените прозорци и причини масова кашлица, преди вятърът да смени отново посоката си. Нова вълна от трасираща стрелба и запалителни снаряди пронизаха небето над града, последвани от далечен трясък на експлозии.
Карлайл се намръщи.
— Какво беше това?
— Армейската част на Крут, предполагам. Командирът им отхвърли нашата оферта за приятелство. Сега, изглежда, бомбардира котвените площадки от името на Прача — каза Аккарат. — Белоризците искат да отрежат пътя на подкрепленията ни. Ако им позволим, сигурно ще ударят и морските диги.
— Но тогава водата ще залее града.
— И ще сме виновни ние. — Аккарат направи физиономия. — По време на преврата от дванайсети декември отбраната на вълноломите удържа на косъм. Ако Прача разбере, че губи — а вече би трябвало да го разбира, — белоризците му със сигурност ще се опитат да поставят града в положение на заложник, за да си осигурят по-приемливи условия за капитулация. — Вдигна рамене. — Жалко, че вашите резервни части за въглищните помпи още не са пристигнали.
— Само да спре стрелбата — каза Карлайл — и веднага ще се свържа да ги изпратят по най-бързия начин.
— По-малко не бих и очаквал. — Зъбите на Аккарат блеснаха.
Андерсън се стараеше да запази спокойствие. Дружеското им дърлене изобщо не му харесваше. Държаха се така, сякаш арестуването и побоят отреди броени часове са напълно забравени, а Карлайл и Аккарат са стари приятели. Не му харесваше как Аккарат се опитва да раздели интересите на Карлайл от неговите.
Загледа се в града навън, обмисляше възможностите си. Ако знаеше къде се намира семенната банка, можеше да прати щурмови отряд и да я превземе, като се възползва от хаоса на гражданската война.
Отдолу долетяха нови викове. Хора изпълваха улиците, гледаха в посока на стрелбата и се питаха какво ли вещае за самите тях. Андерсън погледна в същата посока. Стари Разширителни кули се издигаха черни на фона на пожарите, изпочупените им прозорци намигаха весело, отразявайки пламъците. Оттатък града и пожарите черният океан се плискаше като тъмен покров. Погледнати отвисоко, вълноломите изглеждаха някак несъществени, нематериални. Пръстен от газови светлинки, отвъд които нямаше нищо, само озверяла от глад бездна.
— Наистина ли могат да разрушат дигите? — попита той. Аккарат вдигна рамене.
— Има няколко слаби места. По план отбраната им трябваше да се поеме от морските пехотинци, но те така и не успяха да пристигнат навреме от юг. Все пак вярваме, че ще успеем да защитим дигите.
— А ако не успеете?
— На онзи, който допусне градът да се удави, никога няма да бъде простено — каза Аккарат. — Трябва да ги опазим на всяка цена. Ще се бием за тях, както са се били селяните от Банг Раджан.
Андерсън отново се загледа в пожарите и морето отвъд. Карлайл застана до него. Светлини и сенки танцуваха по лицето му. Усмихваше се доволно като човек, който знае, че не може да изгуби.
— Аккарат има влияние тук, вярно, но „АгриГен“ има влияние по целия свят — каза Андерсън. — Не го забравяй. — Със задоволство видя как усмивката на Карлайл помръкна.
Нови залпове отекнаха над града. Оттук, отвисоко, битката беше някак нереалистична. Беше като битка на мравки — сякаш някой е разритал два съседни мравуняка, за да подложи на тест цивилизационните им модели. Трещяха огнехвъргачки. Пламъци примигваха и се разгаряха.
Сянка се спусна от черното небе в далечината: Дирижабъл. Смъкна се ниско над пожарите и едно от огнищата угасна, удавено от тоновете морска вода, които дирижабълът изля от търбуха си.
Аккарат — наблюдаваше ставащото с усмивка — каза:
— От нашите е.
А после, сякаш пожарът не беше угасен, а само пренесен във въздуха, дирижабълът избухна. Пламъци го обгърнаха с рев, обшивката на балона му започна да се бели на парчета, които се разлетяха във всички посоки, и гигантската машина падна.
— Исусе — възкликна Андерсън. — Още ли сте сигурен, че ще се справите и без нашите подкрепления?
Аккарат запази спокойствие.
— Не вярвах, че ще имат време да дислоцират ракети земя-въздух.
Силна експлозия разтресе града, зелен газ издигна ярките си пламъци към хоризонта. Облак от огън възвря, разшири се. Немислими тонове компресиран газ се издигаха в небето като ревяща зелена гъба.
— Това май бяха стратегическите резерви на министерството на околната среда — отбеляза Аккарат.
— Красота — измърмори Карлайл. — Истинска красота, мамка му.
42.
Хок Сенг се мушна в една пресечка и изчака танковете и камионите да се изнижат по Танон Фосри. Мисълта за възпламененото гориво беше потресаваща сама по себе си. Огромна част от дизеловите запаси на кралството изгубена с лека ръка, изпарена в миг на безумно насилие. Въглищен дим изпълваше въздуха, проточил опашки след танковете, които ревяха по булеварда върху тракащите си вериги.