Хок Сенг клечеше в боклука. Всичките му планове се бяха сринали. Вместо да изчака и да потегли на север, беше оставил спестяванията си да изгорят заради примамливата надежда на един неоправдан риск.
„Стига си мрънкал, стари глупако. Щеше да се изпечеш с все червените си бахти и жълтокартите си приятелчета, ако не беше тръгнал“.
И все пак му се искаше да беше взел поне част от грижливо кътаната си застраховка. Уви, явно беше съсипал кармата си толкова необратимо, че шансовете му за успех бяха предварително обречени на провал.
Надзърна отново към улицата. Офисите на „Жива вода“ се виждаха. Не личеше да има охрана. Хок Сенг си позволи да се усмихне — в момента белоризците си имаха свои неприятности. Избута колелото през улицата — използваше го за опора, за да не падне.
В двора на фабриката имаше следи от кратка битка. Три трупа лежаха до една стена, видимо разстреляни. Жълтите ленти бяха свалени от ръцете им и захвърлени в прахта. Поредната порция глупави деца, които са си играли на политика…
Нещо помръдна зад него.
Хок Сенг се завъртя и вдигна пистолета си. Маи изскимтя от страх, когато дулото я ръгна в корема.
— Ти пък какво правиш тук? — прошепна Хок Сенг.
Маи отстъпи назад.
— Търся те. Белоризците дойдоха в селото ни. Там има болни. — Проплака. — А после твоята къща изгоря.
Чак сега Хок Сенг видя саждите по момичето и следите от пресни порязвания.
— Била си в Яоуарат? В гетото? — попита смаяно.
Маи кимна.
— А тук откъде ти хрумна да дойдеш?
— Не се сетих за друго място…
— И казваш, че още хора са се разболели?
Тя кимна уплашено.
— Белоризците ни разпитваха, аз не знаех какво да правя и им казах…
— Не се тревожи. — Хок Сенг я потупа успокоително по рамото. — Белоризците няма да ни тормозят повече. Имат си свои проблеми.
— Ти имаш ли… — Маи млъкна смутено, после каза: — Те опожариха селото ни. Всичко изгоря.
Жалко същество беше тя. Толкова малка. Толкова уязвима. Представи си я как бяга от опожарения си дом и търси убежище на единственото място, което ѝ е останало. И се озовава в центъра на гражданска война. Част от него му нашепваше да се отърве от нея, защото ще му е в тежест, ала след толкова много смърт… Той поклати глава.
— Глупаво дете. Ела с мен.
В цеха вонеше убийствено, смрадта ги блъсна още от прага. И двамата покриха лицата си.
— Водораслените резервоари — измърмори Хок Сенг. — Пружинниците са се развили и вентилационната система е спряла. Не е проветрявано от дни.
Изкачи стълбите до офиса, отвори вратата. Вътре беше горещо, задушно и вонеше също толкова зле, колкото и в цеха. Хок Сенг отвори прозорците да пусне нощния бриз и градските пожари. Пламъци танцуваха над покривите, искряха в нощта като молитви, които се отправят към небесата.
Маи застана до него, по лицето ѝ заиграха светлосенки. Счупена улична лампа изпускаше висока струя възпламенен газ. Сигурно из целия град беше така. Някой би трябвало да затвори газопроводите, но ето че тази лампа гореше яркозелена и пламъците ѝ се отразяваха по лицето на Маи. Момичето беше хубаво, осъзна той. Тъничко и красиво. Невинна душица, попаднала в капан сред воюващи животни.
Обърна гръб на прозореца и отиде при сейфа. Клекна и плъзна поглед по шайбите с комбинации, тежките ключалки и лостове. Скъпо беше производството на такива сейфове, много стомана отиваше за направата им. Преди да загуби компанията си, когато ветроходите на „Тройна сполука“ още властваха над Южнокитайско море и Индийския океан, Хок Сенг имаше такъв сейф — присвоил си го беше от една фалирала банка, наредил беше да го извадят от трезора ѝ и да го транспортират с помощта на два мегодонта в офиса на неговото търговско дружество. Сега друг такъв сейф клечеше пред него и го изкушаваше. Трябваше да го отвори някак, да разбие пантите. Щеше да отнеме време.
— Ела с мен — каза той.
Поведе я обратно към цеха. Маи се поколеба, когато Хок Сенг тръгна към пречиствателното. Той ѝ връчи една от маските, които използваха работниците на поточната линия, и каза:
— Сложи си това.
— Сигурен ли си?
Той сви рамене.
— Остани тук тогава.
Но тя все пак тръгна с него към хранилището, където държаха консервиращата киселина. Вървяха бавно и предпазливо. Хок Сенг отметна завесите на пречиствателното с един парцал, като внимаваше да не докосва нищо. Чуваше дъха си в маската — стържеше като тъп трион по дърво.