В производствените помещения цареше хаос. Явно белоризците бяха идвали на инспекция. Вонята на разлагащите се водорасли в резервоарите беше силна дори през маската. Хок Сенг дишаше плитко с надежда да потисне гаденето. Сушилните решетки под тавана бяха почернели от спаружени водорасли. Тук-там водораслени гирлянди висяха като черни изсъхнали пипала. Хок Сенг инстинктивно ги заобикаляше.
— Какво правиш? — попита задъхано Маи.
— Търся едно по-добро бъдеще. — Усмихна ѝ се, преди да се сети, че момичето не може да го види през маските. Бръкна в едно шкафче за ръкавици и даде един чифт на Маи. И престилка също.
— Вземи това — каза и посочи едно чувалче с прахообразна субстанция. — Сега работим за себе си. И за никой друг, разбираш ли? — Спря я, когато тя посегна към чувала. — Пази си кожата. Това вещество не бива да влиза в допир с влага, включително пот. — Тръгна пред нея обратно към офиса.
— Какво има вътре?
— Ще видиш, дете.
— Да, но…
— Магия има. А сега иди да донесеш малко вода от канала отзад.
Когато Маи се върна, Хок Сенг извади ножа си и внимателно сряза чувалчето.
— Дай водата насам. — Маи изтътрузи кофата. Хок Сенг топна ножа във водата, после го прокара през прахообразната субстанция. Пудрата почна да съска и да клокочи. Когато Хок Сенг извади ножа, острието се беше стопило наполовина, а оцелялата стомана продължаваше да съска.
Маи се опули. От ножа се стичаше някаква гадна течност.
— Какво е това?
— Специална бактерия. Създали са я фарангите.
— Мислех, че е киселина.
— Не. Може, да се каже, че в известен смисъл това нещо е живо.
Прокара ножа по сейфа. След няколко движения острието се разпадна. Хок Сенг се намръщи.
— Трябва ми нещо друго. Нещо дълго, с което да размажа течността по стоманата.
— Намокри сейфа — предложи Маи. — А после го посипи с пудрата.
Той се засмя.
— Браво на теб. Умница.
Лисна вода върху сейфа, после си направи хартиена фуния и започна да изсипва през нея субстанцията от чувала. Там, където прахът влезеше в съприкосновение с мократа метална повърхност, металът възвираше. Хок Сенг отстъпи назад, ужасен от скоростта на реакцията. С мъка потисна желанието да избърше ръце в дрехите си.
— Внимавай да не попадне върху кожата ти — каза на Маи и погледна ръкавиците си. Ако по тях беше попаднала пудра и се намокреха… Побиха го тръпки. Маи се беше дръпнала в другия край на офиса и гледаше уплашено.
Метал се стичаше по лицето на сейфа, проядена стомана, която се смъкваше на пластове, сякаш обрулена от есенни ветрове. Лъскавите ленти топящ се метал падаха върху тиковото дюшеме, съскаха и се разливаха. Люспиците продължаваха да горят, рисуваха прогорени орнаменти по дървесината.
— Не спира — промълви Маи със страхопочитание. Хок Сенг наблюдаваше реакцията с растящо безпокойство, чудеше се дали подобното на мая вещество няма да прояде пода и сейфът да се стовари върху поточните линии долу. Изкашля се и успя да каже:
— Живо е. Би трябвало скоро да се изтощи.
— И фарангите създават такива неща? — Гласът на Маи беше уплашен и пълен с благоговение.
— И нашите хора са ги създавали. — Хок Сенг поклати глава. — Не си мисли, че фарангите са по-умни от нас.
Сейфът продължаваше да се разлага. Само ако беше събрал смелост, мислеше си Хок Сенг. Ако беше намерил в себе си кураж да разбие сейфа, когато под прозорците не се водеха битки. Ако можеше да се върне във времето и да се изправи пред себе си, пред онова свое параноично аз — така уплашено да не го депортират, да не разгневи чуждоземските дяволи, да не опетни доброто си име — и да прошепне в ухото на онзи жалък старец, че надежда няма. Че трябва да открадне спецификациите и да си плюе на петите, защото тепърва ще става по-лошо…
Глас прекъсна размишленията му.
— Виж ти, виж ти. Тан Хок Сенг. Колко се радвам да те видя.
Хок Сенг се обърна. Кучеебеца, Стария кокал и още шестима стояха на прага. Всичките въоръжени с пружинникови пистолети. Всичките покрити със сажди и драскотини от уличната война, но усмихнати и доволни.
— Явно с теб мислим по еднакъв начин — отбеляза Кучеебеца.
Експлозия освети небето и обля офиса в оранжево. Трудно бе да се каже колко е далече експлозията. Ракетите сякаш падаха на случаен принцип. И да имаше някаква мисъл в насочването им, тя оставаше загадка за него. Нов трясък, по-близо този път. Сигурно белоризците защитаваха вълноломите. Хок Сенг овладя импулса си да побегне. Пращенето на металоразяждащата бактерия не стихваше. Пластове метал се свличаха на дюшемето.