— Може и да не ни виждат, но знаят, че сме тук — каза Паи. Сякаш в потвърждение на думите му безброй дискове изсвириха над главите им и се забиха в обгорелите стволове като сребърни кабари в черната дървесина. Каня даде знак на хората си да се изтеглят ѝ белоризците отстъпиха още по-навътре в разораната от снаряди горичка. Бяха размазали сажди и пепел по униформите си, за да не изпъкват толкова в мрака.
Нов снаряд се заби в склона под тях. Горящи трески пронизаха с вой въздуха.
— Много сме близо — каза Каня. Стана и хукна, Паи хукна след нея. Хироко се стрелна покрай тях, скри се зад един повален дънер и ги зачака да я настигнат.
— Представяш ли си какво е да се биеш срещу такива като нея? — прошепна задъхано Паи.
Каня поклати глава. Пружинката Вече ги беше спасила на два пъти. Първия път ги предупреди за промъкващи се командоси, втория път бутна Каня на земята миг преди дъжд от дискове да разнищи въздуха над главата ѝ. Зрението ѝ беше много по-силно от тяхното, а скоростта ѝ беше удивителна. Но си имаше и цена, очевидно — цялата беше зачервена, кожата ѝ беше суха и гореща на пипане, направо пареше. Хироко не беше създадена за тропически битки. Заливаха я с вода в опит да я охладят, но силите ѝ очевидно отпадаха.
Когато Каня я настигна, Хироко вдигна трескави очи към нея.
— Трябва да пия нещо. Лед.
— Нямаме лед.
— Реката тогава. Каквото и да е. Трябва да се върна при Яшимото-сама.
— Покрай реката се водят битки. — Чула беше, че генерал Прача е при вълноломите и се опитва да отблъсне пристигащите ветроходи на военния флот. Сражаваше се със стария си съюзник адмирал Нои.
Хироко протегна пареща ръка към нея.
— Не мога повече.
Каня се огледа за някаква идея, за някакъв отговор. Навсякъде имаше трупове. По-лошо беше от епидемия, телата бяха разкъсани на парчета от експлозиите. Неописуемо клане. Ръце и крака; нечие откъснато стъпало се беше заклещило в клоните на едно дърво. Горящи купчини трупове. Съскане на напалм. Ръмжене и рев на танкове, воня на изгорели въглищни газове.
— Трябва ми радиото — каза тя.
— Последно беше у Пичаи.
Но Пичаи беше загинал и никой не знаеше къде е останало радиото.
„Не сме обучени за такова нещо. Задачата ни беше да спираме мехурчеста ръжда и грип, а не танкове и мегодонти“.
Когато най-сетне откри радио, се наложи да го откопчи от мъртва ръка. Завъртя манивелата. Пробва честотите, които министерството използваше за спешна връзка при случаи на зараза, не на война. Нищо. Накрая каза в микрофона:
— Тук капитан Каня. Чува ли ме някой? Край.
Дълга пауза. Статичен шум и припукване. Каня повтори. После още веднъж. Нищо.
А после:
— Капитане? Тук лейтенант Апичарт.
Адютантът на Прача.
— Къде е генерал Прача?
Мълчание. После:
— Не знаем.
— Ти не си ли с него?
Нова пауза.
— Мислим, че е мъртъв. — Изкашля се. — Използваха газ.
— Кой е командващият офицер сега?
Още една пауза, дълга.
— Струва ми се, че сте вие, капитане.
— Не е възможно! Какво става с пети отряд?
— Нищо не знаем за тях.
— Генерал Сом?
— Намерен в дома си, убит. Също Карматха и Пайлин.
— Невъзможно!
— Засега е само слух. Но никой не ги е виждал, а когато мълвата стигна до нас, генерал Прача не я оспори.
— И няма други капитани?
— Биромбакди беше при котвените площадки, но оттам сега виждаме само огньове.
— Вие къде сте?
— В една Разширителна кула близо до шосе „Фрарам“.
— С колко хора разполагаш?
— Трийсетина.
Каня огледа смутено собствените си хора. Ранени мъже и жени. Хироко лежеше облегната на едно повалено дърво, лицето ѝ — зачервено като китайски хартиен фенер, очите — затворени. Може и да беше умряла вече. Каня разсеяно се зачуди дали ѝ пука за това същество, или… Хората ѝ я бяха наобиколили, наблюдаваха я. Каня плъзна преценяващ поглед по жалкото им снаряжение, привършващите муниции. По раните им. По нищожния им брой.
Радиото изпука.
— Какво да правим, капитане? — попита лейтенант Апичарт. — Пистолетите ни са безполезни срещу танковете. Няма начин да… — Гласът му потъна в статично пращене.
Силна експлозия долетя откъм реката.
Редник Сарауат се спусна от дървото, на което се бе покатерил, и докладва:
— Спряха да бомбардират доковете.
— Сами сме — промълви Паи.
44.
Събуди я тишината. Имаше смътни спомени от изминалата нощ — спала бе на пресекулки, сънят ѝ накъсан от трясък на експлозии и писък на пружинникови автомати. Танкове на въглища громоляха по улиците, но повечето бяха далеч, битките се водеха в други части на града. Навсякъде лежаха трупове, жертви на бунтовете, забравени след избухването на по-големия конфликт.