„Моля. Моля. Още мъничко.“
Отпусна тежестта си на ранената ръка. Бяла болка. Дъхът дереше нажежен гърлото ѝ. Вдигна крак, заопипва със стъпало, търсеше опора и накрая я намери между решетките на перилото. Изтегли се нагоре, зъбите ѝ скърцаха, стонове се събираха в гърлото ѝ. Нямаше да се пусне, нямаше.
„Още съвсем малко.“
Дуло на пружинников пистолет опря в главата ѝ.
Емико отвори очи. Някакво момиче стискаше пистолета с треперещи ръце и я гледаше с ужас.
— Беше прав — прошепна момичето.
Стар китаец надвисна зад момичето, лицето му — в сянка. Двамата надникнаха над парапета, към Емико, която висеше в пропастта. Металните пръчки на парапета започнаха да се изплъзват от пръстите ѝ. Болката ставаше непоносима.
— Моля ви — прошепна Емико. — Помогнете ми.
45.
Газовото осветление в командния център на Аккарат угасна и Андерсън се стресна. От известно време сраженията по улиците бяха станали съвсем хаотични, но сега тъмнината заля града като вълна. Осветлението на Крунг Теп изгасваше, зелените точици светлина по булеварди и улици изчезваха една по една. Няколко зони на сражения още грееха в жълто и оранжево от пожарите, но от зеленото в града след секунди не остана и помен. Черно одеяло покри Банкок, почти толкова плътно, колкото океана зад дигите.
— Какво става? — попита Андерсън.
Единствено слабият светлик на компютърните екрани осветяваше стаята. Аккарат влезе от балкона. В командната зала кипеше трескава дейност. Резервни фенери на ръчна манивела изгряха един по един, разпръснаха мрака в помещението и огряха усмихнатото лице на Аккарат.
— Превзехме метановите фабрики — каза той. — Страната е наша.
— Сигурен ли сте?
— Котвените площадки и доковете са под наш контрол. Белоризците ще се предадат. Получихме съобщение от командващия им офицер. Ще оставят оръжията си и ще се предадат без условия. Съобщението вече тече по кодираните им радиочестоти. Малка част от тях може и да дадат отпор, но градът на практика е наш.
Андерсън внимателно опипа счупените си ребра.
— Значи ли това, че можем да си тръгнем?
Аккарат кимна.
— Разбира се. Много скоро ще ви отделя хора, които да ви придружат до домовете ви. Улиците още не са безопасни, но и това ще стане. — Усмихна се. — Мисля, че новото управление на кралството много ще ви хареса.
След няколко часа слязоха с един асансьор на приземното ниво, където ги чакаше личната лимузина на Аккарат. Тъкмо започваше да се развиделява.
Карлайл спря, отворил вратата на автомобила, и се загледа към булеварда и жълтия ръб на зората над него.
— Ето това е нещо, което не очаквах да видя повече.
— Вярваше, че ще умрем ли?
— Ти във всеки случай изглеждаше достатъчно студен.
Андерсън сви предпазливо рамене заради болката в ребрата.
— Във Финландия беше по-лошо. — Но докато се качваше в колата, се закашля отново. Пристъпът трая половин минута и беше мъчителен. Когато най-после отмина, Андерсън изтри кръв от устните си. Карлайл го гледаше втренчено. После попита:
— Какво ти е?
— Изглежда, дробовете ми са пострадали. Аккарат ме удари в ребрата с пистолет.
— Сигурен ли си, че ни си хванал някой бацил?
— Майтапиш ли се? — Андерсън са засмя, при което болката го преряза отново. — Аз работя за „АгриГен“. Имунизиран съм дори срещу болести, които още не са излезли от лабораториите.
Лимузината с двигател на въглища се отдели от бордюра и ускори, ескорт от пружинникови скутери оформи шпалир около нея. Андерсън се настани възможно по-удобно и се загледа в града.
Карлайл поглади замислено кожените облегалки за ръцете.
— Ще трябва и аз да си поръчам такава кола. Тръгне ли търговията, ще имам много пари за харчене.
Андерсън кимна разсеяно.
— Ще трябва да стартираме вноса на калории по най-бързия начин. Помощ за гладуващите. Ще ми трябват всичките ти дирижабли. Ю-Текс ще вкараме от Индия. Хем Аккарат ще има за какво да се тупа в гърдите. Ползата от отворения пазар и прочие. Положителни отзиви в пресата. Да циментираме, един вид, нещата.
— Не можеш ли просто да се насладиш на момента? — засмя се Карлайл. — Човек рядко остава жив, след като му нахлузят черна качулка на главата, Андерсън. Ще ти кажа какво трябва да направим сега — да намерим уиски, да се качим на някой висок покрив и да погледаме как слънцето изгрява над страната, която току-що сме си купили. Ето това ще направим. Всичко останало може да почака до утре.
Лимузината зави по шосе „Фрарам I“, ескортът им ги изпревари и продължиха с висока скорост през окъпания от зората град. Слязоха от шосето и заобиколиха стара Разширителна кула, срината почти до основи. Сред отломките пъплеха хора и търсеха нещо използваемо, но никой не беше въоръжен.