Другият гайджин се измъкна в коридора, без да обели и дума. Емико очакваше Андерсън-сама да направи същото, но той я изненада — влезе в стаята, вдигнал ръце с дланите напред. Едната му ръка беше бинтована. Гласът му беше спокоен.
— Какво искаш, Хок Сенг?
Старецът отстъпи назад, за да запази разстоянието между двамата.
— Нищо — каза и сви рамене. — Справедливо наказание за убийцата на Сомдет Чаопрая, само толкова.
Андерсън-сама се изсмя.
— Супер. — Обърна им гръб и седна предпазливо на дивана. Изпъшка и примижа, докато се облягаше. После отново се усмихна.
— А сега ми кажи какво всъщност искаш.
Устните на стареца се кривнаха нагоре в знак, че оценява шегата.
— Каквото съм искал винаги. Бъдеще.
Андерсън-сама кимна замислено.
— И смяташ, че ще го постигнеш чрез това момиче? Че ще прибереш добра награда?
— Залавянето на убийца като нея със сигурност ще ми осигури достатъчно средства да започна отначало.
Андерсън-сама не каза нищо, само се взираше в Хок Сенг със студените си сини очи. После се обърна към Емико.
— Ти наистина ли го уби? Наистина?
Прииска ѝ се да го излъже. В очите му виждаше, че и той би предпочел да чуе лъжа. Уви, думите заседнаха в гърлото ѝ.
— Съжалявам, Андерсън-сама — отрони накрая Емико.
— И всичките телохранители?
— Те ме нараниха.
Той поклати глава.
— Не го повярвах. Сигурен бях, че Аккарат е нагласил всичко, Но пък ти скочи от балкона. — Продължаваше да я фиксира с поглед. — Обучена ли си да убиваш?
— Не! — Тя се сви, смаяна, ужасена от въпроса. После изхлипа: — Не знаех. Те ме нараниха. Ядосах се. Не знаех… — Завладя я неустоим импулс да се просне в краката му. Да го убеди някак в лоялността си. Поведе борба с инстинкта, разпознала генетичния рефлекс да се търкулне по гръб и да си оголи корема.
— Значи не си обучен убиец? — попита той. — Пружинка военен модел?
— Да. Не съм военен модел. Моля те. Повярвай ми.
— Но все пак си опасна. Откъснала си главата на Сомдет Чаопрая с голи ръце.
Емико отвори уста да възрази, да му каже, че не е такава, че не е била на себе си, но думи така и не излязоха. Успя само да прошепне:
— Не съм му откъснала главата.
— Но ако поискаш, би могла да убиеш всички ни. Преди да сме се усетили. Преди Хок Сенг да вдигне пистолета.
При тези думи Хок Сенг побърза да насочи пистолета към нея. Беше толкова трогателно бавен.
Емико поклати глава.
— Не го искам. Искам да си тръгна, само това. Да ида на север. Нищо друго.
— Да, но все пак си опасна — повтори Андерсън-сама. — Опасна за мен. За други хора. Ако ме видят с теб сега например. — Той поклати глава и се намръщи. — Мъртва си много по-ценна, отколкото жива.
Емико се съсредоточи, подготви се психически за неизбежната болка. Първо китаеца, после Андерсън-сама. Момичето можеше и да не закача…
— Съжалявам, Хок Сенг — каза внезапно Андерсън-сама. — Не можеш да я отведеш.
Емико погледна невярващо гайджина.
Китаецът се изсмя.
— И как ще ме спреш?
Андерсън-сама поклати глава.
— Времената се променят, Хок Сенг. Моите хора идват. Животът на всички ни ще се промени. Няма да е само фабриката. Говоря ти за калорийни договори, огромни доставки, центрове за изследователска и развойна дейност, търговски преговори… Считано от днес, всичко се променя.
— И този прилив ще измъкне и моя кораб от плитчините, така ли?
Андерсън-сама се разсмя, после изкриви лице и докосна ребрата си.
— Със сигурност, Хок Сенг. Сега повече от всякога ще ни трябват хора като теб.
Старецът го гледаше, после погледна Емико и каза:
— А Маи?
Андерсън-сама се разкашля.
— Стига си се главоболил за дреболии, Хок Сенг. Скоро ще разполагаш с почти неограничена разплащателна сметка. Наеми я, ако искаш. Ожени се за нея. Не ме интересува. Прави каквото поискаш. За бога, сигурен съм, че Карлайл ще ѝ намери някаква работа, ако ти не искаш да ѝ плащаш заплата. — Обърна глава към коридора и извика: — Знам, че още си тук, пъзльо. Влез най-после де!
Чу се гласът на гайджина Карлайл:
— Ти наистина ли си решил да скриеш пружинката? — Другият гайджин надникна предпазливо през вратата.
Андерсън-сама вдигна рамене.
— Тя осигури на Аккарат идеалния претекст за преврата. Това все пак струва нещо.
Погледна отново Хок Сенг.
— Е? Какво ще кажеш?
— Заклеваш ли се? — попита старецът.
— Ако не спазя обещанието си, винаги можеш да предадеш Емико на властите. Тя няма да ходи никъде в близко бъдеще. Не би могла, защото целият град търси убийца на пружина. Ако се споразумеем, всички ще извлечем изгода от ситуацията, всички. Хайде, Хок Сенг. Решението е очевидно. Като никога, този път всички печелят.