Хок Сенг се поколеба, после кимна рязко и свали пистолета. Вълна от облекчение заля Емико. Андерсън се усмихна. Погледна я и изражението му се смекчи.
— Предстоят много промени. Но теб трябва да те скрием добре. Повечето хора никога няма да ти простят стореното. Разбираш ли?
— Да. Ще се крия и никой няма да ме види.
— Добре. Поуспокоят ли се нещата, ще намерим начин да те измъкнем. Засега обаче оставаш тук. Ще ти шинираме ръката. Ще пратя някой да донесе сандъче с лед. Малко лед ще ти дойде добре, нали?
Облекчението беше почти всепоглъщащо.
— Да. Благодаря ти. Много си мил.
Андерсън-сама се усмихна.
— Нося уискито, Карлайл! Трябва да вдигнем тост. — Стана, примижа от болка, излезе и се върна с чаши и бутилка.
Докато слагаше подноса на масичката, се закашля.
— Проклетият Аккарат — измърмори, после отново се разкашля, издълбоко и с хрипове.
А после изведнъж се преви на две. Кашлицата не спираше, влажна и давеща. Андерсън-сама протегна ръка да се подпре, но вместо това бутна масичката и тя се наклони.
Емико гледаше как чашите и бутилката уиски се плъзгат към ръба на масичката и падат на пода. Падаха много бавно, искряха под светлината на ранното слънце. Много бяха хубави. Толкова чисти и светли.
Строшиха се на пода. Пристъпът на Андерсън-сама продължаваше. Той се срина на колене сред парчетата стъкло. Опита се да стане, ала нов спазъм го преви на две. Той се килна настрани, сви се на топка.
Когато пристъпът най-после отмина, Андерсън я погледна. Сините му очи бяха хлътнали в тъмни кръгове.
— Аккарат наистина ми е прецакал нещо — успя да изграчи.
Хок Сенг и Маи отстъпваха назад. Карлайл беше затиснал с ръка устата си и гледаше уплашено.
— Точно като във фабриката — промълви Маи.
Емико коленичи до гайджина.
Изведнъж ѝ се стори толкова малък и крехък. Протегна несръчно ръка към нея и тя я хвана в своите. По устните му имаше кръв.
47.
Официалната капитулация се състоя на открития параден плац пред Великия дворец. Там Аккарат посрещна Каня и прие поклона ѝ. Корабите на „АгриГен“ вече бяха пристанали на доковете и разтоварваха ориз Ю-Текс и СояПРО, стерилните семена на зърнените монополисти — една част щеше да нахрани хората в близките седмици, друга щяха да раздадат на фермерите за сеитба. От мястото си на парадния плац Каня виждаше платната с корпоративното лого над ръба на вълнолома.
Говореше се, че младата кралица ще присъства лично на церемонията и така ще циментира новото правителство на Аккарат, затова и тълпите зяпачи бяха по-големи от очакваното. Уви, в последния момент се разбра, че кралицата все пак няма да дойде, и сега всички те стояха в жегата на сухия сезон, който се беше проточил по-дълго от нормалното, потяха се и гледаха как Аккарат се качва на издигнатия подиум под напева на монасите. Бившият търговски министър и настоящ Сомдет Чаопрая се закле да защитава кралството и да го извади от кризата, породена от злощастните обстоятелства през последните дни. После се обърна към армията, цивилните граждани и оцелелите белоризци под командването на Каня, които се бяха строили пред него.
Пот се стичаше по слепоочията на Каня, но тя търпеше стоически, решена да не помръдне. Макар да беше предала министерството на околната среда в ръцете на Аккарат, искаше, ако не друго, поне да представи хората си в най-добрата им светлина, да покаже колко са дисциплинирани. Затова стоеше мирно и се потеше, а Паи стоеше до нея в първата редица, лицето му — образец на заучена безизразност.
Зърна Наронг, застанал на крачка зад Аккарат. Той ѝ кимна леко и Каня стисна зъби до болка, иначе щеше да се разкрещи, да заяви на всеослушание, че той е виновен за всичко, за цялото това разрушение. Разрушение безсмислено и прекомерно, което можеше да бъде избегнато.
Продължи да стиска зъби и да се поти, втренчила поглед в Наронг, сякаш можеше да пробие челото му със силата на мисълта си и да го удави в омразата си. Което беше глупаво, разбира се. Всъщност Каня мразеше себе си. Щеше да предаде на Аккарат последните оцелели белоризци и той щеше да разпусне организацията.
Джайде стоеше до нея и наблюдаваше замислено ставащото.
— Искаш да ми кажеш нещо ли? — измърмори Каня.
Джайде сви рамене.
— Цялото ми семейство е загинало в сраженията.
Каня вдиша рязко.
— Съжалявам. — Искаше ѝ се да протегне ръка. Да го докосне.
Джайде се усмихна тъжно.
— Това е война. Опитах се да ти го обясня.
Понечи да му отговори, но Аккарат ѝ махна да се приближи. Настъпил беше моментът на унижението ѝ. Толкова много го мразеше. Аккарат. Как бе станало така, че справедливият ѝ младежки гняв се бе изродил в нещо толкова грозно? Още като дете се беше заклела да унищожи белоризците, а ето че лелеяната победа вонеше на напалм и опожарени сгради.