Каня се качи на подиума, падна на колене и долепи чело до пода. Аккарат я остави да клечи в краката му и заговори:
— Съвсем естествено е да скърбим за човек като генерал Прача — обърна се той към множеството. — Макар да му липсваше лоялност, той гореше в работата си, и за това, ако не за друго, ние му дължим известно уважение. Стореното от него през последните му дни не заличава дългогодишната му служба в полза на кралството. Генерал Прача положи сериозни усилия да защити хората ни във времена на голяма несигурност. Не ще ме чуете да кажа и една лоша дума за работата му, макар че в края генерал Прача кривна от правия път. — Направи пауза, после продължи: — Ние, като кралство, трябва да се изцелим. — Обходи с поглед събралите се хора. — В дух на добра воля, аз съм много щастлив да ви съобщя, че кралицата одобри молбата ми и всички, които се сражаваха на страната на генерал Прача в неговия опит за преврат, ще бъдат амнистирани. Без условия. Онези от вас, които биха искали да продължат работата си в министерството на околната среда, могат да го направят спокойно. И с гордост, защото вашата работа е важна за всички нас. Изправени сме пред трудности от различен характер, а бъдещето крие безброй въпросителни.
Даде знак на Каня да се изправи и направи крачка към нея.
— Капитан Каня, макар че се сражавахте срещу кралството и двореца, аз ви давам опрощение… и още нещо. — Направи пауза. — Трябва да се помирим. Всички ние, като кралство и нация, трябва да се помирим. Трябва да си протегнем ръце.
Стомахът на Каня се сви, пригади ѝ се от отвратителния фалш на цялата церемония. Аккарат продължи:
— Понеже сте служителят с най-висок офицерски чин в министерството на околната среда, считано от днес ви назначавам за негов ръководител. Задълженията ви си остават същите. Да защитавате кралството и нейно величество кралицата.
Каня го гледаше невярващо. Зад него Наронг разтегли устни в лека усмивка. Дори наведе глава в знак на уважение. Останала без думи, Каня се поклони дълбоко. Аккарат се усмихна.
— Освободете хората си, генерале. Нека си починат, защото от утре започваме да градим отново.
Все така онемяла, тя се поклони още веднъж, после се обърна. Първият ѝ опит да издаде заповед прозвуча като нечленоразделен грак. Каня преглътна и пробва отново, с разтреперан глас. Хората насреща ѝ изглеждаха точно толкова изненадани и несигурни, колкото се чувстваше тя. За миг се уплаши, че са разкрили двойната ѝ игра и ще се изсмеят в лицето ѝ. Но ето че строените белоризци се обърнаха като един и тръгнаха с маршова стъпка, униформите им блеснали под слънцето. Джайде маршируваше с тях. Преди да тръгне обаче я погледна в очите и се сгъна в поклон, все едно Каня наистина е генерал.
И от това я заболя най-много.
48.
— Тръгват си. Свърши се.
Андерсън отново отпусна глава на възглавницата.
— Значи победихме.
Емико не отвърна. Още гледаше към далечния параден плац.
Ранноутринна светлина се лееше гореща през прозореца. А той трепереше. Замръзваше, благодарен за убийствения пек, с който слънцето заливаше града. Потеше се. Емико сложи ръка на челото му и той за пръв път усети кожата ѝ по-хладна от своята.
Погледна я през опушеното стъкло на треската и болестта.
— Хок Сенг тук ли е?
Тя поклати тъжно глава.
— Твоите хора не са лоялни.
Андерсън едва не се разсмя. Разбута без ефект завивките. Емико му помогна.
— Така е. Не са. — Обърна отново лице към слънцето, жаден за топлинката му. — Но това го знаех и преди. — Пак би се изсмял, ако не беше толкова уморен. Ако тялото му не беше пред разпадане.
— Искаш ли още вода? — попита Емико.
Не искаше. Не беше жаден. Виж, снощи, снощи беше много жаден. Когато лекарят дойде по заповед на Аккарат, беше толкова жаден, че можеше да изпие океана. Но вече не.
След като го прегледа, лекарят си тръгна със страх в очите и с обещанието, че ще прати хора. Че се налага да уведоми министерството на околната среда. Че белоризците щели да дойдат и да направят тяхната си специална магия за обеззаразяване. Докато докторът беше при Андерсън, Емико се кри в другата стая, а после излезе и повече не се отдели от леглото му.
Или поне той я помнеше до себе си в редките моменти на просветление. Сънувал бе. Сънища, халюцинации. Йейтс също бе прекарал известно време с него. Седеше на леглото и го дразнеше. Обясняваше колко безсмислен е бил животът му. Взираше се в очите му и го питаше дали разбира. Андерсън понечи да го прогони, но гърлото му беше толкова сухо, че не излизаха никакви думи. Йейтс се смя и на това, после го попита какво мисли за новодошлия търговски представител на „АгриГен“, изпратен да заеме неговата нишичка. И дали му е също толкова приятно да го заменят, колкото му е било приятно на него, Йейтс, когато от компанията изпратили Андерсън да заеме мястото му. А после Емико се появи с влажна кърпа и той изпита дълбока, отчаяна благодарност, че някой му обръща внимание. Благодари на бога за човешкото ѝ докосване… а после се изсмя хрипливо на иронията.