С малко късмет времето щеше да му стигне. Не, с много късмет. Хок Сенг отправи мълчалива молитва за много късмет. Помоли се времето да му стигне — да прибере Маи и да стигне до дирижабъла. Ако имаше и капка ум в главата, щеше да хукне право към летището.
Вместо това се молеше за късмет.
Епилог
Разрушените шлюзове и саботираните помпи удавиха Града на божествените създания за шест дни. От балкона на най-хубавата жилищна кула в Банкок Емико гледаше как водата нахлува. От Андерсън-сама бе останала само черупката. Емико бе изстисквала вода с кърпа в устата му, той бе сукал като бебе живителната течност, и така докато не издъхна, мълвящ извинения на призраци, които само той виждаше.
Когато чу първата колосална експлозия по периметъра на града, Емико не разбра какво става, но последваха още взривове и скоро дванайсет димни колони се издигнаха като дракони нога по протежение на дигите, Тогава Емико разбра, че гигантските отводнителни помпи на крал Рама XII са унищожени и че градът отново е под обсада.
Три дни Емико гледа от балкона как хората се борят да спасят града, на четвъртия дойдоха мусоните и всички опити да се удържи океанът бяха изоставени. Дъждът се изливаше на пелени, пълнеше мазета и сутерени, пороят влачеше отломки и боклуци, улиците се превърнаха в реки. Хората напускаха домовете си с вързопи лични вещи на главите. Градът бавно се пълнеше с вода, превръщаше се в гигантско езеро, чиито вълнички се плискаха в прозорците на вторите етажи.
На шестия ден нейно величество Невръстната кралица обяви, че изоставят божествения град. Вече нямаше Сомдет Чаопрая. Имаше я само кралицата и хората възлагаха всичките си надежди на нея.
Белоризците, така презирани и изпаднали в немилост допреди броени дни, сега бяха навсякъде, извеждаха хората на север под командването на нов Тигър, някаква чудата жена, която никога не се усмихвала, която, според мълвата, била обладана от духове и която тласкала своите белоризци към чудеса от храброст в името на банкокци и тяхното спасение. На самата Емико ѝ се наложи да се крие, когато един млад доброволец в бяла униформа се появи по коридорите на сградата, предлагаше помощ на всички, които се нуждаят от храна и прясна вода. Градът умираше, а министерството на околната среда множеше личния си състав.
Банкок бавно се опразваше. Плисъкът на морска вода и мяученето на чешърки изместваха напевните викове на уличните продавачи и звънтежа на велосипедни звънци. Понякога на Емико ѝ се струваше, че е единственият жив човек, останал в града. По радиото беше чула, че столицата се е изместила на север в Аютая, над морското равнище. Чула бе също, че Аккарат си е обръснал главата и е станал монах, за да се покае за провала си. Но всичко това ставаше някъде далеч.
Дъждовният сезон правеше живота ѝ поносим. Наводненият метрополис беше щедър източник на вода, пък била тя застояла, миризлива и разтворила в себе си боклуците на милиони. Емико откри малка лодка и често обикаляше с нея градската пустош. Дъжд валеше всеки ден, Емико го посрещаше на открито и го оставяше да отмие от нея всичко предишно.
Изхранваше се с клошарство и лов. Ядеше чешърки и ловеше риба с ръце. Беше много бърза. Огладнееше ли, просто бръкваше във водата и ръката ѝ пронизваше като копие поредния шаран. Хранеше се добре, спеше добре, а изобилието от вода я спасяваше от прегряване. Наводненият Банкок не беше селото на Новите хора, за което си беше мечтала доскоро, но все пак беше някаква ниша.
Украси апартамента си. Прекоси широкото устие на река Чао Фрая и се разходи из фабриката на „Мишимото“, където беше работила преди време. Фабриката беше затворена, но все пак Емико откри там отломки от миналото си и отнесе част от тях. Изоставени калиграфии, купички за чай ръчна направа.
Случваше се да срещне хора. Повечето бяха твърде заети със собственото си оцеляване и не поглеждаха втори път към чудатата пружинка, която бързо изчезваше от погледа им. Имаше и други обаче, които се изкушаваха от лъжливата уязвимост на самотното момиче. С тях Емико се оправяше бързо и толкова милостиво, колкото ѝ позволяваха обстоятелствата.
Дните минаваха. Емико се чувстваше все по-спокойна в своя воден свят. Толкова спокойна, че когато гайджинът и момичето я намериха, докато тя си плакнеше прането, кацнала върху балконския парапет на втория етаж, изненадата ѝ беше пълна.
— Това пък кой е? — попита нечий глас.
Емико подскочи стреснато и едва не падна от парапета. Скочи на балкона и се мушна в изоставения апартамент.