— Здрасти, Рейчъл! Как си?
Тя ме огледа от главата до петите. Бях облякла тясна кожена пола и широка бяла блуза. Полата очертаваше задника ми, а блузата бе доста отворена и придаваше допълнителен обем на гърдите ми — нещо, което намирах за крайно привлекателно. Определено тоалет като за гадже на професионален бейзболист. Тя обаче свъси вежди.
— Този тоалет е прекалено секси. Полата трябва да се носи с блуза с копчета. — Устните й, макар все така красиви, бяха свити в укорителна черта и за първи път се почувствах неловко.
— О… добре. Не донесох блуза с копчета, защото мислех, че вървят предимно с панталоните.
Точно тогава Мейс се появи и тя спря да диша. Чух как поема дълбоко дъх и как не престава да го гледа. Очите й се разшириха и зъбите й потънаха в сочната съблазнителна устна. Това момиче беше обезумяло по Мейсън. Тотално си бе изгубила ума. Защо, по дяволите, той не го виждаше?
Обърнах се. Мейсън правеше второ завъртане за сутринта, но сега го изпълняваше с повече демонстративност и чувство. Заради Рейчъл, разбира се. Когато се обърна отново с лице към нас, усмивката му беше огромна.
— Така добре ли е за един отговорен и сериозен говорител на спортни напитки „Пауьр Ъп“ и после за „Куик Рьнърс“?
Рейчъл кимна безмълвно, а аз си взех чантата и измърморих под нос:
— Очевидно ти си съвършеният, а аз изглеждам като проститутка.
Мейсън присви очи, уви ръка около кръста ми и ме притегли силно към гърдите си. Когато ме погледна, очите му бяха тревожни. Обърнах се към Рейчъл, която на секундата извърна поглед от нас.
— Хей, изглеждаш перфектно. Секси. Дяволски секси. Медиите те снимат цяла седмица в джинси и тениски. Сега е време да те видят облечена скъпо и с добър вкус, да изглеждаш перфектно. Точно такива жени харесвам. Освен това, наистина ли мислиш, че онези ще повярват, че бих излизал с някоя задръстена жена, която знае само как да си нарежда папките и има вид на дама с кариера, и върви, сякаш има забит кол в задника.
След този коментар раменете на Рейчъл се свлякоха. В собственото си съзнание тя се виждаше като тази задръстена професионалистка, която има нещо забито в задника, и сега стискаше бузите на въпросния задник толкова силно, че ако отидеше до тоалетната, от там щяха да излязат диаманти. Това не допринасяше за реализацията на моя план. Никак даже. А планът беше „Да вкараме Рейчъл и Мейсън в кревата“. Трябваше да измисля нова тактика, ако исках да постигна някакъв успех.
Целунах Мейсън по бузата, избърсах следата от червило от гладко избръснатото му лице и казах:
— Като стана дума за съблазнителни жени, не намираш ли, че Рейчъл изглежда ужасно секси в този костюм? — посочих към нея с брадичка.
Устните му се извиха нагоре и на лицето му се появиха двете умопомрачителни трапчинки.
— Бих я оправил — бяха просташките думи, които излязоха от устата му.
Вероятно бе възможно да изкараш тоя играч от Бостън, но не бе възможно да изкараш играча от тоя мъж.
Дори и с ритници. Ударих го силно по ръката.
— Колко разговора сме провели на тема какъв си задник и че е време да престанеш да се държиш като такъв? — Вдигнах двете си ръце и започнах да броя на пръсти.
Той потърка рамото си.
— Извинявай, Рейч, но бих те изчукал без никаква грижа. — Пак го ударих. — Хей, боли. Престани да ме удряш.
— А ти престани да се държиш като лайно.
Точно тогава Рейчъл реши да се намеси.
— Престанете и двамата. Миа, няма проблем. Вече съм свикнала с грубото поведение на Мейсън.
Сложих ръце на хълбоците си и смръщих лице.
— Това не променя факта, че се държи като пубер с кофти вкус към нещата.
Рейчъл се засмя. Звукът напомняше на десетки разлюлени камбанки. Дори смехът й беше сладък.
— Така е, но благодаря за комплимента, господин Мърфи.
Някаква интензивна топлина ме удари. Сякаш се бях блъснала в стена от пламъци. Отговорът на Мейсън дойде като рев на освирепяло животно.
— Колко пъти съм ти казвал да ми казваш Мейсън или Мейс, Рейчъл? Колко? Познаваме се от две години. И сме минали границата на професионалните отношения и официални обръщения. Или поне така ми се иска да вярвам.
Погледът й отскочи към него, после към мен, вплете ръце една в друга и смутено усука пръсти.
— Да… ам… прав си. Така е. Извинявам се. Старите навици умират трудно. Ще тръгваме ли?
— Да се преоблека ли? — попитах сухо.
Наистина беше важно да знам. Нали бях наета, за да подобря имиджа му? Мислех, че тоалетът ми е убиец, но очевидно се е налагало да ме обучават в етика и морал. Рейчъл ме погледна пак.