— Какво се случи? — Опитвах се да разбера. Когато го оставих, той ядеше пица с момчетата.
Мейсън поклати глава.
— В един миг си ядях пицата с момчетата, а в следващия забелязах, че ти и Рейчъл сте изчезнали. Тези двете ме бяха полазили отвсякъде. И колкото повече пиех, толкова по-малко ми пукаше. Исках просто да почувствам нещо, емоция някаква. Разбираш ли ме? Търсех те, търсех и нея, но те ме преследваха навсякъде и аз отново се огънах. — Раменете му се свлякоха от огорчение и разочарование. — Мразиш ли ме?
Прегърнах го през раменете.
— Не, не те мразя. Онова, което видях, беше истинска класа. — Той се засмя тихичко и някак нежно дори. Казвам ти, когато това момче се усмихваше искрено, беше красиво. Истински красиво. — Просто не мисля, че твоето момиче, това което истински желаеш, го намери за супер еротично. Беше много тъжна. Разплака се и… всички екстри.
Той стрелна поглед към мен.
— Плакала е? Миа, честно ти казвам, знаех, че ме харесва, но между нас никога не е имало нищо такова. Винаги е била недостижима. Перфектна, професионална, красива и целия пакет… знаеш. Момиче като нея никога няма да се хване с мъж като мен. Ние играем в съвсем различни отбори. Не съм от нейната класа. — Той потърка брадичка и звукът от остъргването на пръстите му върху наболата брада пролази по гръбнака ми. Напомни ми за едно друго време, за един друг мъж, когото обожавах.
— Разбирам те. Този мъж, когото харесвам… И той е много над моята класа, но ми се иска да вярвам, че когато му дойде времето, ще играем в един отбор по едно и също време. Мисля, че и ти можеш да го направиш.
— Харесваш някого?
Усмихнах се. Разбира се, точно това щеше да му направи най-голямо впечатление от всичко казано.
— Да, но сега не е времето да бъдем заедно. И когато му дойде времето, ако изобщо това се случи, тогава… просто всичко ще е точно. Трябва, налага ми се да вярвам. Но ти можеш да направиш нещо още сега.
Мейсън се загледа в далечината и после ме погледна със зелените си очи. Бяха нежни, умоляващи, сякаш аз държах отговорите на всички негови проблеми.
— Покажи й какъв можеш да бъдеш. Покажи й истинския мъж в теб. Тук — посочих с пръст към гърдите му, над сърцето. — Покажи й какъв мъж искаш да бъдеш. И тя ще разбере.
— Вярваш ли?
Усмихнах се широко и го прегърнах силно. Миришеше на секс и на евтин парфюм.
— Уверена съм.
— Благодаря, Миа. Ти си много красива жена, знаеш го, нали?
Засмях се, сгушила лице във врата му.
— И ти не си никак зле, но в момента миришеш на бардак. Направи една услуга на света и иди се изкъпи. Аз ще работя върху Рейчъл, а ти върху себе си.
Той стана и ми помогна да се изправя.
— Да, ще работя върху себе си.
— И докато работиш върху себе си, би ли разкарал тоя народ от апартамента? Не мога да спя, когато навсякъде някой чука някого, пушат трева и музиката гърми.
Той отвори вратата и огледа ситуацията.
— Мамка му! Какво, по дяволите, е това! Никога повече!
Едва сподавих смеха си.
— Никога не казвай „никога“.
* * * *
Останалата част от престоя ни в Ню Йорк мина много бързо. Отборът игра три мача. Спечели два, загуби един. Засега се справяха супер добре. „Куик Рънърс“ сключиха договор с Мейсън — лице на компанията за една година за новия продукт — спортни обувки за всеки вид спорт. Бяха идеални за бягане, за ходене, за футбол и за всякакъв вид спорт. „Пауър Ъп“ не се бяха обадили. Очевидно бяха разбрали, че Мейсън е сключил договор с „Куик Рънърс“ и сега умуваха дали ако наемат същото рекламно лице, това би се отразило добре на кампанията и на имиджа им.
Това обаче не беше кофти развой за Мейсън, понеже съвсем неочаквано се появиха още две възможности за спонсорство — от компания за спортно оборудване и от една за енергийни барчета. Новините се разчуваха много бързо. Сега само чакахме. Мейсън играеше здраво, стоеше далеч от радара на медиите и пазеше поведение. Това включваше посещение при семейството му, закъдето пътувахме в момента. Най-сетне щях да се запозная с тях.
Стигнахме пред една малка къща в покрайнините на Бостън. Мейсън влезе направо, без да чука.
— Хей, отзад сме! — изрева висок гърлен глас, придружен от писъците на малко дете.
Мейсън ме хвана за ръката и ме поведе през старомодната, но много елегантна къща. Навсякъде по пода се въргаляха плюшени играчки и кукли, където детето очевидно бе играло, но ги бе зарязало заради нещо по-интересно. Стаите бяха пълни с живот и уютни. Личеше, че тук живеят хора. Снимките по стените бяха доказателство, че някога тук е живяла жена, но няколкото пласта прах по тях и липсата на декорация, която само една жена може да внесе в дома си, напомняха, че това е било доста отдавна. В средата на стената бе закачена снимка от сватба. Червенокоса, бледа красива жена в старомодна сватбена рокля, ръцете й увити около голям мъж с тъмнокестенява коса и мили очи. Мъж, на когото Мейсън бе точно копие. Ябълката не пада по-далеч от дървото.