— Това не е спортсменска игра. Какво правиш? Опитваш се да ме разсееш? — попита обвинително и се разсмя.
— Ще ни трябват още участници — казах.
Джуниър и Крие седяха наблизо и ги придърпахме. Мейсън им обясни правилата. И тогава пиенето започна.
* * * *
— Преди много време един ден, както си вървях из гората, стъпих на мечешко лайно — каза Мейсън.
Обикновено в тая игра историите бяха по-изобретателни, по-достоверни, но вече играехме от доста време и бяхме започнали да губим доста често. Аз бях Мечешко лайно. Така че когато каза „мечешко лайно“, трябваше да отговоря с „лайно“, което и направих с пиянски вик и ударих с длан върху бара.
— Лайно кой? — главата на Мейс се отметна назад, сякаш някой го бе ударил.
— Бебешко лайно — започнах да се кискам и посочих Крис.
Играта се играеше така: започваш историята и мяташ лайното (обвинението) върху някой от играчите, който има псевдоним с „лайно“ в него. Ако се усетят, че лайното е метнато към тях, се опитват да го прехвърлят към някой от другите играчи, като този, който мята лайното, трябва да попита „Лайно кой?“. Новият обвинен прехвърля към друг и така нататък. Бях истински експерт в играта. С Жин бяхме играли милиони пъти, но това не ме спря да пия наравно с тези, които губеха.
— Мамка му! Забравих какво трябваше да кажа — нацупи се Крис.
— Пий — извикахме с Мейсън в един глас и посочихме чашата.
Всички обърнахме шотовете си, защото беше по-забавно да се напиваш наравно с останалите, отколкото да чакаш реда си да загубиш. Към края с Мейсън бяхме пияни като прасета и едва се държахме един за друг. Не бяхме вечеряли, но по време на играта ръфахме някакви пържени картофи и начос. Опитах се да пия малко повече вода всеки път, когато Брейдън нареждаше чашите пред нас, но кълна се, с всяка изпита чаша вода някак успявах да обърна три бири и два шота. Минимум.
Брейдън ни качи в такси, плати на шофьора с пари от портмонето на Мейсън, потупа ни по главите и каза на таксиджията къде да ни закара. Не съм сигурна как сме се добрали до нас, но помня, че имаше много пеене на бейзболни песни, псуване и възторжени викове.
В крайна сметка някак се прибрахме. Препъвахме се по пътеката към стълбите.
— Как се влиза тука, по дяволите — попита завалено Мейсън и се подпря на вратата.
Залюлях се на пети и се огледах. Тая улица беше наистина много красива. Пред очите ми минаваха замъглени шарени светлини. Вятърът рошеше косата ми и целуваше лицето ми. Кожата ми настръхна от някакво ново вълнение.
— Обожавам улицата ти. Навсякъде цветове и всичко е с ореоли. — Направих крачка назад по стълбите, но Мейсън ме хвана, преди да се сгромолясам, след което ме залепи за стената и ме подпря там.
— Ключове! — каза с такъв ентусиазъм, сякаш беше спечелил от тотото. Пъхна ръка в джоба си и извади връзка с ключове и ги развя, сякаш ми показваше спечелена шампионска купа. — Да! — извика победоносно и размаха юмрук във въздуха.
Опитахме се да си дадем пет, но не се получи. В крайна сметка май го плеснах по свития юмрук. Заловихме се с общи усилия и в люта битка успяхме да отворим вратата, и подпирайки се един на друг, се закатерихме по стълбите.
— Тихо, може да събудиш Рейчъл — каза той, след което се удари в стената и ме повлече със себе си. Концентрирах се, доколкото изобщо бе възможно, и го побутнах напред.
— Тя не е тук — напомних му.
Цялото му лице посърна от тъга.
— Човече, това е толкова тъпо! Исках да я чукам — прокара ръка по лицето си.
— Оооо, не тъгувай. Можеш да я чукаш утре — препънах се напред. Той се удари в мен и се залепихме за стената.
— Миришеш много хубаво, Миа. Казвал ли съм ти?
Поклатих глава и примигнах няколко пъти.
— Не, но е много мило от твоя страна. Трябва по-често да си мил. Харесвам те. Ти си прелестно същество и си поносим, когато не се държиш като лайно.
Той сложи ръце на ханша ми и ме притисна.
— Мамка му, Рейчъл ми липсва — каза и склони глава на гърдите ми, сякаш бяха мека възглавница. Вдигнах с мъка ръце, потупах го по гърба и прокарах нокти през копринената му коса.
— Не тъжи. Тя ще дойде и сигурно ще ни направи обяд. Такава си е тя. Толкова добра и мила — казах, но честно казано не знаех какво говоря.
Ако имах и най-малка представа как звуча (като селски идиот, който никога не е стъпвал в училище), можеше да направя по-големи усилия да мисля рационално, но алкохолът вземаше многобройни жертви. Сега се сетих, че даже не успях да завърша колеж, но както и да е. Тези глупости нямаха значение. Правех по сто хиляди на година. Не бе, на месец. Каквото и да е. Бяха много пари. Много шибани пари.