Продължаваха да идват хора, които се редяха около парапета, под който се виждаха водни
масиви. Повървяхме още напред и спряхме пред загражденията.
- Къде сме? - попитах, загледана във вълните. Водата беше бурна и се бореше
ожесточено с бетонните препятствия. Бяхме поне на десет метра над нея, но въпреки това
поради близостта ни с водата веднага усетих промяната в температурата.
- Река Чикаго - отговори гордо Тони, излъчвайки гърди. Взрях се в Хектор, който
завъртя очи.
- Не гледай към мен, аз съм от Сан Диего - изрече и прокара ръкавицата си по тялото.
Побутнах го по рамото:
- Хей, не знаех, че си от Калифорния.
Той наклони глава настрани и се загледа във водата.
- Да, заминах да уча в Колумбийския университет в Ню Йорк, там се запознах с Тони и
после се преместих да живея с него тук.
- Колумбийския университет? Уау!
Бях наясно, че тези момчета са умни, но не подозирах, че са гении! А аз така и не успях
да завърша колежа. Но сега правех по сто хиляди на месец. Никак не беше зле за бивша
сервитьорка от Вегас.
Тони застана между двама ни и ни прегърна през раменете.
- Сега ще се случи! Миа, не откъсвай очи от кораба! - Гласът му издаваше колко е
развълнуван.
Тази седмица за пръв път го виждах толкова щастлив. Имаше красива усмивка и затова
ми беше неприятно, когато не се появяваше на лицето му. Големите му ръце ни
придърпаха по-плътно до тялото му. После най-неочаквано той погледна през рамо, озърна се, промърмори нещо от сорта на „Да вървят по дяволите“ и ме целуна по устата.
Така, както брат целува сестра си. Но след това целуна Хектор. Страстна и ужасно
продължителна целувка. Към края бях започнала да се изчервявам. Очите на Хектор бяха
добили размерите на малки котета.
- Честит Свети Патрик, Папи - каза Тони и пак го целуна по устата, този път по-
кратичко.
Усмивката на Хектор изразяваше обожание, любов, но и показваше колко е шокиран.
Щастие. Истинско щастие. Щастието на Хектор, моето щастие, щастието на Тони,
щастието, което ни спояваше в тройна прегръдка. И точно тогава корабът в реката започна
да излива във водата някакво зелено вещество.
- Какво, по дяволите, правят! Защо замърсяват реката! - извиках ужасена.
- Боядисват я - подскачаше Тони като обезумяло от щастие дете. - Не е отровно, не е
токсично. Това е традиция тук. - Присвих очи и зачаках някакво разумно обяснение. - Тази
традиция съществува от петдесет години. Оцветяват река Чикаго в зелено в чест на Свети
Патрик. Ще минат дни, докато се изчисти от боята, но използват растителен екстракт, който не вреди нито на флората, нито на фауната в реката. Акцията се спонсорира от
Профсъюза на Вида и канализация на Чикаго.
Трябва да призная, че беше страхотна гледка. Идеята ми харесваше. Корабът
продължаваше да излива боята и да се движи напред-назад в ограниченото от бетона
пространство. Ярки флуоресцентни спирали се въртяха заедно с вълните и изтласкваха
багрилото още по-далеч. Напомняше ми на картината на Ван Гог „Звездна нощ“. Никога не
бях виждала такова нещо: един град да боядиса реката си в зелено, и то по повод някаква
дата в календара, която дори не беше обявена за национален празник. Клатех глава, не
разбирах и не вярвах на очите си, съзерцавайки тази напълно нереална и уникална гледка.
- Какво му е толкова специалното на този Свети Патрик?
Тони ни придърпа още по-плътно до себе си и без да откъсва очи от водата, заговори:
- Това е ден, в който се чества въвеждането на християнството в Ирландия. На тази дата
църквата вдига забраната за алкохол и спира постите, за да могат хората да празнуват.
Замислих се над думите му.
- Ти ирландец ли си? - попитах Хектор, но той поклати глава, усмихнат. Взрях се в Тони.
- Не, не съм - отговори той, преди да задам въпроса и на него.
- Какво тогава му е уникалното на този празник?
Изобщо не проумявах с какво толкова специално се отличава въпросното събитие.
Тони посочи към водата с жест в стил Вана Уайт*:
*Американска телевизионна звезда, известна най-вече като водеща на Колелото на
късмета". - Бел. прев.
- Цялата река е боядисана в зелено в чест на светец, свързан с моята религия. Всичко,
касаещо моята църква, е специално - отговори Тони със супер сериозно изражение. Едва
повдигнатото крайче на устните му обаче и начинът, по който стискаше ръката ми под
мишницата, ми подсказваха, че едва се сдържа да не избухне в смях.