- Просто обичаш да купонясваш! Признай си! - сръгах го с лакът в ребрата.
- Ох, как ме заболя! - засмя се високо той и Хектор се присъедини към него. - Хайде, Миа!
Имаме кръчма с фамилното ни име на табелата.
Очите ми се разшириха от учудване, а косата ми удряше Хектор в лицето.
- Моля? - Той ми смигна и продължи да крачи напред. - И на кръчма ли сте собственици?
Тони продължи да се смее.
- Винаги ли приемаш всичко толкова буквално?
- Не съвсем, но обикновено не прекарвам свободното си време със заможни мъже.
Предполагам, че когато вие, богатите, си играете на Монополи, всичко е възможно.
- Хайде, време е да се видим с един приятел. Казва се Джеймисън.
Огромната фигура на Тони не позволяваше на вятъра да ме отнесе.
- Знаеш ли, Джеймисън ми е стар другар. Няма да е лошо да се видим пак - усмихнах се
широко.
- Ето, това вече е приказка! - лицето на Тони грейна и той ни поведе към колата.
* * * *
Момчетата ме заведоха в ирландската кръчма „Деклан”. Името бе изписано на черна
табела със златни ръкописни букви. „При Деклан“. Влязохме през голяма черна дървена
врата. Вътре беше тъмно. Докато минавахме край гостите, шумът от разговорите започна
да ме потапя. Вървяхме право към бара, където имаше три свободни места. Там бе сложена
малка чаша за шот, на която бе облегната салфетка с надпис в сапфирено-черно.
„Резервирано“. Тони издърпа моя висок стол, за да седна. Попитах:
- Резервация за места на бара? - засмях се и поклатих глава.
- Всяка година, chica - обясни Хектор.
- Познавам някои хора - поясни Тони с онзи акцент, смесица от италиански и чикагски,
с който бях свикнала през тези три седмици.
- Мислиш си, че познаваш, шибан задръстеняк! - обади се барманът и протегна ръка.
Тони се наведе през бара и го придърпа в силна мъжка прегръдка.
- Дек, как си шибано ирландско копеле? - поздрави Тони по очевидно приетия тук
начин. Ако тези думи се разменяха между жени, досега да са се хванали за косите, но
червенокосият прие комплимента мъжки.
- Е, бизнесът е добре - размаха ръце, сочейки пълния бар.
- Свети Пади е, задник! Естествено, че ще е фрашкано с народ - продължи да се шегува
Тони.
- Коя е пичката? Наясно съм, че не е твоя. - Зелените очи на Дек се преместиха върху
Хектор и аз разбрах, че знае за тях двамата. Хектор подаде ръка и се здрависа с бармана.
- Това е Миа. Приятелка е, но не е от Чикаго и й показваме забележителностите.
- И разбира се, трябваше да я доведете в моя пъб, защото се слави с най-доброто уиски и
ядене в цял Чикаго.
- Мно’о ясно - отвърна Тони. Акцентът му се точеше гъст и плътен.
- Е, Миа, за мен е удоволствие. Аз съм Дек. Или Деклан. - Той протегна ръка, също и аз
своята, но вместо да се здрависаме, той вдигна ръката ми към устата си и целуна
кокалчетата ми. Лека тръпка на вълнение мина от пръстите по цялата ми ръка и се разля
по тялото ми. Зелените му очи бяха развеселени и леко помътнели, а веждите му се
размърдаха палаво. Тони избута ръката му настрани.
- Престани бе, гъз. Сега давай пиенето. И няколко менюта.
Дек се засмя, метна през рамо кърпата, с която подсушаваше чашите, и плъзна три
менюта. После бързо наля три шота „Джеймисън“ за нас и един за себе си. Всички
вдигнахме чашите, чукнахме се и Дек извика.
- До дъно!
И точно тогава усетих телефона си да вибрира. Обърнах шота и ударих чашата си в
бара.
От: Уес Чанинг
До: Миа Сондърс
Честит Свети Патрик. Нали знаеш какво казват за зелените очи?
Веждите на Хектор отскочиха чак до темето му, когато видя усмивката на лицето ми.
Притиснах телефона до гърдите си и пак прочетох съобщението. Хектор продължаваше да
наднича безсрамно през рамото ми, затова се предадох и оставих телефона пред себе си,
докато пишех отговора.
От: Миа Сондърс
До: Уес Чанинг
Не, не знам. Какво казват?
Той отговори веднага.
От: Уес Чанинг
До: Миа Сондърс
Къде си?
От: Миа Сондърс
До: Уес Чанинг
Един ирландски пъб в центъра на Чикаго. „При Деклан“. Ще ме просветиш ли какво
казват за зеленооките момичета?
От: Уес Чанинг
До: Миа Сондърс
Че по всяко време са намислили някоя пакост.
Намислила ли си някоя пакост, Миа?