бързи.
- Да, наясно съм. Кажи ми как е минала срещата с „Луксозен ескорт“. Обади се тази
вечер, ако можеш. Мамка му, закъснявам за репетиция, а не съм почнала да се обличам! -
звучеше вече запъхтяна. Представих си я как тича през казиното, за да стигне навреме, с
телефон залепен за ухото, без да й пука кой я гледа и колко от хората, които разбутва, я
мислят за лунатик. Именно това я правеше толкова специална и различна. Тя винаги
наричаше нещата с истинските им имена. Винаги. Точно както и аз.
Жинел работеше в бурлеска шоуто „Сладки кукли“. И напълно в съзвучие с името му
приятелката ми беше нисичка и знаеше много добре как да върти дупето си по възможно
най-сексапилния начин. Мъже от цял свят се трупаха да гледат бурлеската на Стип. И
въпреки това Жинел не изкарваше достатъчно, че да ми спаси задника, нито пък този на
баща ми. Не че някога съм я молила.
- Добре. Обичам те, кучко - казах сладко, докато подпъхвах плитката си под яката на
коженото яке, така че да падне на гръбнака ми.
- Аз те обичам повече, парцал.
Мушнах ключа, запалих мотора, и сложих каската. Плъзнах телефона във вътрешния
джоб на дрехата си, натиснах газта и подкарах с бясна скорост към бъдеще, което не исках, но което очевидно не можех да избегна.
- Миа! Сладкото ми бебче! - възкликна леля ми, докато ме обвиваше с костеливите си
ръце и ме притискаше с ужасна сила към себе си. За малко да ми счупи ребрата. За своето
дребно телосложение, тази жена притежаваше изумителна физическа сила. Черната й коса
бе прибрана в елегантен френски кок. Бялата й блуза беше мека като коприна. Вероятно
защото беше от коприна. Напъхала се бе в много тясна черна кожена пола, носеше обувки с
токове като небостъргачи и с червена подметка, за която толкова бях чела, докато
случайно прелиствах последните броеве на „Воуг“. Изглеждаше красива. И в допълнение...
скъпо поддържана.
- Лельо Мили, така се радвам да те видя! - започнах, но два пръста с много дълги, боядисани в кървавочервено нокти бяха веднага залепени към устните ми, за да ме
накарат да млъкна. Тя зацъка с език:
- Не, не така. Тук ще ме наричаш госпожица Милан. - За по-драматичен ефект завъртях
очи, а тя присви своите. - Кукличке моя, първо правило: не върти очи. Грубо е и не е
присъщо на една дама. - Устните й образуваха тънка черта. - Второ... - Тя мина зад мен, обиколи ме няколко пъти, сякаш бях някакво произведение на изкуството. Статуя. Студена
и непробиваема. И може би бях точно това. В дланта й лежеше черно дантелено ветрило,
което тя отвори рязко, после го затвори и продължи да маха около мен, докато ме
оглеждаше. - ... никога не ме наричай Мили. Тази жена отдавна я няма. Изчезна, когато
единственият мъж, когото съм обичала, изпържи сърцето ми и го метна за храна на
кучетата. - Какво детайлно и гнусно описание, но леля Мили, ако не друго, поне беше
честна. - Горе брадичката.
Тя ме потупа под брадичката, за да коригира позицията на главата ми. После повтори
процедурата, но ме плесна точно в долната част на гръбнака, по голата чувствителна кожа
- тясната ми тениска не стигаше до колана на рисуваните джинси, които толкова много си
обичах. Веднага се изправих и изпъчих гърди. Оцветената й в червено усмивка бавно
разкри изумително бели равни зъби. Зъбите са най-хубавото нещо, което може да се купи с
пари. Инвестицията в тях е нещо нормално за богатите момичета в Лос Анжелис. Ако
плюнката ти успее да се проточи метър и половина, все ще достигне поне един, който
посещава зъболекаря си почти толкова често, колкото и дерматолога си заради
регулярните ботокс инжекции. Леля Мили очевидно беше редовен платец в студио по
козметична стоматология „Усмивките, това сме ние. Блага усмивка за всеки“. Въпреки това,
на границата на петдесетте, или може би оттатък нея, тя все още изглеждаше прекрасно.
- Е, няма спор. Прелестна си. И ще бъдеш още по-възхитителна, когато те облечем в
нещо по-представително и ти направим всички тестове. - Лицето й се изкриви в гримаса,
докато оглеждаше косата ми, оформена в стил „Време да покараме мотор“. Направих
крачка назад и се ударих в някакъв кожен стол, намиращ се зад гърба ми.
- Все още не съм приела никакви условия.
Очите на Мили се свиха до малки точици.
- He ми ли каза, че ти трябват пари, много пари, и то бързо? Нещо за некадърния мъж на
сестра ми? Че бил в болница? Че бил загазил? - Тя бавно седна, кръстоса крака и с