- Да, идеална за раждане на бебета - започна да гука, пляскайки с ръце. - Хектор, момчето ми?
- Да, Мама?
- Какво ще готвим? - Тя се обърна и сложи ръка на бузата му. Начинът, по който галеше лицето му, изразяваше почти майчинска привързаност. Тя наистина го обичаше като син и се надявах това някак да помогне, когато истината излезе наяве. Ако изобщо Тони някога си изкараше главата от задника.
- Енчилади!
- Няма да е италианско? - попитах, изненадана от факта, че майката на всички италиански мами нямаше да предпочете някоя от своите известни рецепти.
Мона поклати глава:
- Не, когато готвя с Хектор, избираме нещо от неговото кулинарно наследство. Така разширявам познанията и уменията си. Някой ден ще направя смесица от двете кухни и ще я предлагаме в ресторантите си. - Мона ме побутна по хълбока, за да ме накара да напусна нейната територия. - Сега иди и седни и ще поговорим, докато аз и Хектор готвим. Capisce?
Звучеше добре. Тони ми подаде една бира и се настани на стола до мен.
- Какво подочух за сватба във Вегас? - Мама Мона не си играеше, стреляше направо в целта.
- Мама, само се шегувахме, нищо не означава - говореше й Тони в гръб, а тя вече шеташе около печката, но очите му бяха залепени за Хектор. - Никога не бих избягал да се оженя за Миа. Никога. - Гласът му бе задъхан, сякаш бе прошепнал думите, но много високо, за да ги чуем всички, а някои от нас и да разберат посланието, съдържащо се в тях.
Очите на Хектор бавно се затвориха. Когато ги отвори, бяха черни и пълни с любов, страст и надежда. Обожанието му към Тони беше толкова очевидно, както и това на Тони към Хектор. Предразсъдъците на обществото се бяха вклинили във връзката им и скоро щяха да съборят стената, която защитаваше и пазеше любовта им. И ако това станеше, цялата тая история щеше да се отприщи като потоп и да удави всичко, което имаха. Самата мисъл, че това можеше да се случи, се вкопчи в душата ми като костелива ръка с огромни нокти.
- Добре, защото ти си добър католик, сине, и ще се ожениш в нашата църква „Свети Петър“, същата църква, в която се венчахме с баща ти преди толкова много години - каза триумфално тя. - Да си призная, известно време се притеснявах, че никога няма да се ожениш. Но сега, след като имаме Миа... - Главата й се извъртя към мен. Дари ме с лъчезарна усмивка, която буквално разби сърцето ми на милион малки парченца. - Семейството ни ще добие напълно завършен облик и ти ще продължиш името Фазано. - Мона остави дървената лъжица, обърна се и прегърна Тони. - Баща ти и аз толкова се гордеем с теб. Ако сега беше тук, с радост би дал благословията си. - Тя избърса няколкото сълзи, капнали от очите й, прочисти гърло и пак се зае за работа.
Хектор преглътна видимо тежко, едва задушавайки емоциите, които го давеха и разкъсваха.
- И като се заговорихме за църкви, отец Донахю ще бъде безкрайно щастлив да ви свърже в брачен съюз пред Бог. Може би следващия уикенд?
Сигурна съм, че очите ми изскочиха.
Църкви?
Церемонии?
Отци?
Поклатих глава.
- Аз... не съм сигурна... - започнах, но Тони ме прекъсна.
- Мамо, не сме се спрели на дата. И не сме коментирали религиите си.
Главата на Мона се отметна толкова рязко, сякаш я бе ударил гръм.
- Моля? Това е едно от първите неща, които двама души обсъждат. Миа, скъпа, нали си католичка?
- Не съм... нищо не съм. Аз... - Очите на Мона се забиха в мен като нажежени до бяло пирони. - Не съм възпитана в някаква конкретна религия.
Тя въздъхна недоволно.
- Някога кръщавали ли са те? - Тонът й беше обвинителен. Страхът моментално се спусна по гръбнака ми и мигом задейства всичките ми защитни механизми.
- Не - стиснах зъби и изправих гръб.
- Омъжвала ли си се досега? - попита с една ръка на хълбока, докато в другата стискаше дървената лъжица. Поклатих глава. Тя стори същото, след което се обърна към Тони. - Сине, Миа трябва незабавно да започне да посещава нашата църква. За да се омъжи, следва да е в добри отношения с хората в „Свети Петър“. А ти трябва да минеш през една по-дълга процедура, за да се венчаеш за жена, която не е католичка. И се налага да я кръстим. Скоро. Това е напълно задължително. Трябва да започнем на секундата.
От думите й се почувствах така, сякаш ме е прегазил валяк. Трябваше да изляза, да се махна.
- Господи - станах от стола. Имах усещането, че откачам. Дробовете ми се бяха свили, пот бе избила на челото ми. Не можех да си поема дъх.
Въздух. Нуждаех се от въздух. Веднага.
Хукнах с препъване към терасата, отворих рязко вратите и започнах да гълтам хладния мартенски въздух. Слава богу. Не, не, бог нямаше нищо общо. Никакви разговори за бог тази вечер. Лично щях да се погрижа за това.