- Колумбийския университет? Уау!
Бях наясно, че тези момчета са умни, но не подозирах, че са гении! А аз така и не успях да завърша колежа. Но сега правех по сто хиляди на месец. Никак не беше зле за бивша сервитьорка от Вегас.
Тони застана между двама ни и ни прегърна през раменете.
- Сега ще се случи! Миа, не откъсвай очи от кораба! - Гласът му издаваше колко е развълнуван.
Тази седмица за пръв път го виждах толкова щастлив. Имаше красива усмивка и затова ми беше неприятно, когато не се появяваше на лицето му. Големите му ръце ни придърпаха по-плътно до тялото му. После най-неочаквано той погледна през рамо, озърна се, промърмори нещо от сорта на „Да вървят по дяволите“ и ме целуна по устата. Така, както брат целува сестра си. Но след това целуна Хектор. Страстна и ужасно продължителна целувка. Към края бях започнала да се изчервявам. Очите на Хектор бяха добили размерите на малки котета.
- Честит Свети Патрик, Папи - каза Тони и пак го целуна по устата, този път по-кратичко.
Усмивката на Хектор изразяваше обожание, любов, но и показваше колко е шокиран. Щастие. Истинско щастие. Щастието на Хектор, моето щастие, щастието на Тони, щастието, което ни спояваше в тройна прегръдка. И точно тогава корабът в реката започна да излива във водата някакво зелено вещество.
- Какво, по дяволите, правят! Защо замърсяват реката! - извиках ужасена.
- Боядисват я - подскачаше Тони като обезумяло от щастие дете. - Не е отровно, не е токсично. Това е традиция тук. - Присвих очи и зачаках някакво разумно обяснение. - Тази традиция съществува от петдесет години. Оцветяват река Чикаго в зелено в чест на Свети Патрик. Ще минат дни, докато се изчисти от боята, но използват растителен екстракт, който не вреди нито на флората, нито на фауната в реката. Акцията се спонсорира от Профсъюза на Вида и канализация на Чикаго.
Трябва да призная, че беше страхотна гледка. Идеята ми харесваше. Корабът продължаваше да излива боята и да се движи напред-назад в ограниченото от бетона пространство. Ярки флуоресцентни спирали се въртяха заедно с вълните и изтласкваха багрилото още по-далеч. Напомняше ми на картината на Ван Гог „Звездна нощ“. Никога не бях виждала такова нещо: един град да боядиса реката си в зелено, и то по повод някаква дата в календара, която дори не беше обявена за национален празник. Клатех глава, не разбирах и не вярвах на очите си, съзерцавайки тази напълно нереална и уникална гледка.
- Какво му е толкова специалното на този Свети Патрик?
Тони ни придърпа още по-плътно до себе си и без да откъсва очи от водата, заговори:
- Това е ден, в който се чества въвеждането на християнството в Ирландия. На тази дата църквата вдига забраната за алкохол и спира постите, за да могат хората да празнуват.
Замислих се над думите му.
- Ти ирландец ли си? - попитах Хектор, но той поклати глава, усмихнат. Взрях се в Тони.
- Не, не съм - отговори той, преди да задам въпроса и на него.
- Какво тогава му е уникалното на този празник?
Изобщо не проумявах с какво толкова специално се отличава въпросното събитие. Тони посочи към водата с жест в стил Вана Уайт*:
*Американска телевизионна звезда, известна най-вече като водеща на Колелото на късмета". - Бел. прев.
- Цялата река е боядисана в зелено в чест на светец, свързан с моята религия. Всичко, касаещо моята църква, е специално - отговори Тони със супер сериозно изражение. Едва повдигнатото крайче на устните му обаче и начинът, по който стискаше ръката ми под мишницата, ми подсказваха, че едва се сдържа да не избухне в смях.
- Просто обичаш да купонясваш! Признай си! - сръгах го с лакът в ребрата.
- Ох, как ме заболя! - засмя се високо той и Хектор се присъедини към него. - Хайде, Миа! Имаме кръчма с фамилното ни име на табелата.
Очите ми се разшириха от учудване, а косата ми удряше Хектор в лицето.
- Моля? - Той ми смигна и продължи да крачи напред. - И на кръчма ли сте собственици?
Тони продължи да се смее.
- Винаги ли приемаш всичко толкова буквално?
- Не съвсем, но обикновено не прекарвам свободното си време със заможни мъже. Предполагам, че когато вие, богатите, си играете на Монополи, всичко е възможно.
- Хайде, време е да се видим с един приятел. Казва се Джеймисън.
Огромната фигура на Тони не позволяваше на вятъра да ме отнесе.
- Знаеш ли, Джеймисън ми е стар другар. Няма да е лошо да се видим пак - усмихнах се широко.
- Ето, това вече е приказка! - лицето на Тони грейна и той ни поведе към колата.
* * * *
Момчетата ме заведоха в ирландската кръчма „Деклан”. Името бе изписано на черна табела със златни ръкописни букви. „При Деклан“. Влязохме през голяма черна дървена врата. Вътре беше тъмно. Докато минавахме край гостите, шумът от разговорите започна да ме потапя. Вървяхме право към бара, където имаше три свободни места. Там бе сложена малка чаша за шот, на която бе облегната салфетка с надпис в сапфирено-черно. „Резервирано“. Тони издърпа моя висок стол, за да седна. Попитах: