После леля Мили ме прати при естет, специалист по красотата или нещо такова. Просто друго име за издевател. Започват с процедури за отпускане на лицевите мускули. Наблъскват те с разни аромати, пускат ти успокояваща музика и ти правят масаж на лицето. И... след това включват оная ослепителна светлина. Изправен си пред два избора: да затвориш очи или да ти пострада ретината. Това нещо със затварянето на очите са го измислили, за да не забележи клиентът кога вадят уреда за изтезание. Някакъв екскаватор. Багер, един вид. Иначе известен като уред за стискане на пъпки и черни точки. Забиват това нещо във всяка твоя пора, за да махнат насъбралите се там грим и прах. Сериозна работа и определено доходоносен бизнес. Мога да кажа обаче, че лицето ми никога не бе изглеждало по-добре. Искрящо и меко като бебешко дупе. Никакво петно, никаква забележка от моя страна.
И след това денят ми буквално се сговни. Кола маска навсякъде. Художникът имал много специални изисквания. Ако се стигнело дотам да си съблека дрехите, че да взема двадесет хиляди отгоре, не трябвало да имам нито един косъм. Никъде. Освен на главата. С ръцете положението не беше кой знае колко зле, защото там имах малко, само мъх, но не мога да кажа същото за меките интимни части. Ако не ти се е налагало да си правиш бразилска кола маска, смятай, че се радваш на огромен късмет. Първо навсякъде те покриват с вряла кола маска и когато тя се втвърди толкова, че да стане като нечуплива черупка, притискат кожата ти, за да не се отлепи покритието, докато изтръгват всеки косъм от тялото ти заедно с тая гореща кора. Впоследствие не приличаш на жена, а на малко момиченце - в гънките си като гол охлюв. Мисля, че това е меко казано неморално. Не мога да си представя коя нормална жена ще се подложи на такова изтезание, освен ако не плащат големи кинти.
Аз поне знам, че след края на мъките си ще получа обезщетение. А тяхното извинение какво е?
* * * *
Телефонът ми започна да вибрира в задния джоб. Някой ми беше пратил съобщение. Хората все още се настаняваха по седалките си преди излитането, така че имах време да прочета съобщението и дори да отговоря.
От: Уес Чанинг
До: Миа Сондърс.
Относно: Писмото ти.
Извинявай, че не се свързах с теб по-рано. Реших, че е по-добре да мине малко време. Искамда ти пожелаяспокойно пътуване. Има нещо в предния джоб на чантата ти. Ще се обадя скоро. Помни ме.
Усмихнах се и издърпах раницата изпод седалката отпред. В предния джоб се мъдреше малка черна кутийка. Когато я отворих, това, което видях, ме накара да се усмихна толкова широко, че бузите ми щяха да се сцепят. В кутията лежеше метален ключ, закачен на ключодържател със сърф в розово и жълто. Това беше ключът, който използвах, докато живеех при Уес. Моят ключ. Само че този път на верижката на ключодържателя забелязах нещо ново. До сърфа се полюшваше едно сияещо червено сърце.
На дъното на кутията имаше бележка. Разгънах я.
Миа, забрави си ключа. Той отваря много повече от една врата. Надявам се някой ден да го използваш.
~Уес
Извадих ключовете от Сузи и от апартамента си и прикрепих ключодържателя със сърфа до тях. Ключът от дома на Уес. Намеренията му бяха ясни и заявени по логичен начин. Ако исках да се върна обратно, трябваше да съм готова да му отдам сърцето си, защото аз вече имах неговото.
Февруари
ГЛАВА ЕДНО
Кривите ръждясали врати на древния асансьор се затръшнаха с оглушителен шум, когато шофьорът ги дръпна надолу. В самото начало, когато слязох от ескалатора на международното летище „Сиатъл-Такома“, единственото, което каза, беше: „Ти ли си Миа?“. Държеше табелка с двете ми имена, така че ми се стори безопасно да тръгна с него, а и леля Мили ме беше предупредила да очаквам да бъда посрещната от някакъв дървар гигант. Това за великанските му размери не бе шега. Мъжът беше съвсем малко по-висок от мен, но в случая не ставаше дума за ръста му. Онова, което не му достигаше като височина, бе компенсирано в широчина. Напомняше ми на професионален кечист или пък на участник в състезание по бодибилдинг с напомпани огромни мускули.
Когато асансьорът най-сетне се добра безпрепятствено до десетия етаж, започна да скърца заплашително. Накрая спря рязко с внезапно пружиниране, което ме изстреля директно в обятията на малкия брат на Пол Буньо7. Този човек изглеждаше като огромна стена и се държеше като гигантски пън. Окото му дори не мигна, когато полетях и се ударих в него. Само изръмжа като добитък.