- Не исках да те изплаша. Видях те тук сама, а красотата ти надминава в пъти който и да е от моделите ми. Просто трябваше да докосна с устни тази кожа. Ти си Миа, нали? - попита с възхищение.
Карамеленият му поглед обходи чертите на лицето ми, а после и формите на тялото - от косата до върховете на ботушите. Щях да изхвърля проклетите ботуши в първия удобен момент, защото глезенът ми започваше с притеснителна скорост да се подува. Опитах да опра наранения си крак в пода, но болката буквално ме разкъса, стрелвайки се нагоре по крака. Извиках и се хванах за ръцете му, забивайки нокти в кожата му.
- Господи! Глезенът ти е зле.
- Вярно ли? - завъртях очи. Междувременно той вече ме бе грабнал от пода и ме носеше на ръце като принцеса към един фотьойл с извити форми. Само че не беше точно фотьойл. Имаше полегат гръб, като извивката започваше високо в горния край и свършваше ниско в долния. Беше мебел, каквато човек би видял в старите романтични филми. Специално сложена там, за да може царската особа, намираща се в беда, да припадне спокойно с ръка на челото и тежка въздишка на устните, без да се строполява на пода.
Аз ли? Аз стисках зъби и бях готова да ухапя всеки, който се опита да докосне крака ми.
- Ще се обадя на лекар.
Един от асистентите в черно се бе приближил до мъжа, за когото вече бях загряла, че е новият ми клиент, и заговори много бързо на френски:
- Non, се n’est pas necessaire.
- Свържи се с 3 В. Тя е лекар и е добра приятелка - отвърна мъжът и очите му се стрелнаха към моите. - Всичко ще е наред, Миа - увери ме и докато говореше с този лек акцент, може и да бях започнала да гукам като гургулица в любовен период. Освен това мускулите между краката ми силно се свиха. Мъжете с акцент са смъртоносно секси. Но пък знам ли, може да е било заради болката, която беснееше и изгаряше крака ми. Навярно тя бе предизвикала това рязко притискане на бедрата. Да, почти сигурна бях, че е така.
След секунди към нас вече бягаше дребничка жена с нещо като лекарска чанта, но доста старомодна. Тя се представи и ми помогна да събуя ботуша, без да притиска или усуква крака ми. Въпросната може би беше някаква знахарка или се очакваше да извърши чудеса с тая своя чанта.
Докато лекарката опипваше глезена ми, зад рамото ми се чу лек кикот. Погледнах мъжа, който вече бях убедена, че е Алек Дюбоа, макар да не се бяхме запознали официално.
- Какво? - попитах.
- Чорапките ти. Очарователни са, ma jolie - завърши на френски, което звучеше ужасно секси, но ме вбеси, защото не знаех какво ми казва. Можеше да е всичко - от псувня до обида, - но така и нямаше да разбера.
Погледнах коледните си чорапки, а после и лекарката. Устните й леко се извиха в усмивка, но тя запази професионалния тон, като продължи да преглежда крака ми. Ето, нея например я харесвах, но тоя мъж, който щракаше с фотоапарат и ми говореше на френски? Не, никак не бях сигурна.
- Е, не е счупен. Изкълчен е. Ще го превържа, но трябва да го пазиш, да не стъпваш на него. След две седмици всичко ще е наред. Кракът трябва да почива, да му правиш компреси с лед, да го вдигаш високо над нивото на сърцето. Предлагам ти да си вземеш патерици.
Отчаяна, отпуснах рамене. Мразех патерици. Всеки нормален човек мрази патерици. Те са кофти нещо. Лошо, много лошо. Не бях никак развълнувана да ходя с ожулена под мишниците кожа заради някакви подпиралки в добавка към прецакания ми глезен. Особено в началото на новата ми работа. Дали нямаше да поиска да му върнат парите за куцата покупка? Изпаднах в паника, като се сетих за баща си. Ами ако не успеех да платя следващата вноска? Ако този с френския тука не ме искаше такава повредена?
- Ще се грижа за теб, ma jolie. Не желая да се притесняваш за нищо - каза Алек и седна до мен. Плъзна ръка през кръста ми и ме притисна до себе си, сякаш ме познаваше от години, а не от няколко минути. Определено имаше проблем с това да не пристъпва в личното пространство на другите хора - завладяваше го както намери за добре.
Въпреки всичко усещането беше приятно и страхът, че може да ме отпрати обратно, се стопи.
- Retoumez au travail! - Инструкциите му бяха придружени с ръкомахане. После ме вдигна на ръце сякаш бях перце.
- Какво означава това? И къде отиваме? - стисках раменете му, докато ме носеше към асансьора, за да не падна пак.