Между мен и Алек имаше привличане, химия. Нямаше съмнение в това. Ако се съди по тази целувка, мъжът беше добър в леглото, а от начина, по който говореше, беше ясно, че е и интелигентен. Време беше да се забавлявам. Да се наслаждавам на живота.
Алек бе оставил патериците, облегнати на стената до леглото. По някое време през нощта се огледах и с подскоци тръгнах към малкия гардероб. На закачалките висяха само мъжки дрехи. Нищо дамско, нищо шарено, нищо женствено не се виждаше. Никъде. С голямо търпение отворих всяко чекмедже и всеки шкаф. Мъжки чорапи, боксерки, пижами, тениски и джинси. В договора ми пишеше, че клиентът трябва да ми предостави облекло за един месец. Къде ли бяха моите неща? Тук нямаше нищо за мен.
Куфарът ми бе донесен по някое време вечерта, така че извадих чифт джинси и тениската на Рейдиохед. Спомних си колко яко си бяхме изкарали с Жинел на онзи концерт, как крещяхме, танцувахме и пеехме. На следващия ден не можехме да говорим и двете си бяхме изгубили гласа. Но не ни пукаше. Том Йорк е адски талантлив музикант и когато група като Рейдиохед дойдеше във Вегас, правех и невъзможното да набавя билети.
Когато се облякох, сложих едната си гуменка, а другия крак оставих увит в бинта, но отгоре обух чорап. Застанах най-горе на стълбите, седнах, плъзнах патериците надолу и започнах да слизам по задник, опирайки се на ръце, стъпало по стъпало. Цялата тая процедура ме накара да се почувствам добре и по-уверена в себе си.
- Хей! Щях да ти помогна да слезеш, ma jolie! - Алек излезе иззад кухненския плот и вече вървеше към мен. Устата ми остана отворена. Беше облечен само по долнище на пижама (смъкнало се доста под кръста) и нищо друго. Гърдите му имаха златист загар, набраздени от мускули. И цялата тази прелест беше на показ. Пиршество за окото. Косата му беше дълга, чуплива и стигаше до раменете. Представляваше хипнотизираща смесица от кафяво, старо злато и яркозлатисто. Крачеше към мен като на забавен кадър. Мускулите на гърдите и ръцете му се стегнаха, когато се наведе да ми помогне да се облегна на патериците. Сложих ръка около кръста му и единственото, което почувствах, беше корав мускул.
Пресвета Дево! Този път наистина го загазих.
Алек ми съдейства да се закрепя на патериците и ме поведе към един от високите столове до кухненския плот. След като ме настани, той се обърна. Спрях да дишам или по-скоро забравих да издишам. Алек се извъртя леко настрани и видя как го зяпам, както и че вероятно ми тече лига от устата. Под лявото му рамо и надолу около ключицата се извиваше черна татуировка. Беше като спирала от думи. На френски.
- Татуировката ти е... - гледах с обожание. Мисля, че не се сещах за други думи. - Красива е - завърших след доста време.
Алек отиде до печката и с бързо, обиграно движение счупи само с една ръка две яйца в тигана. За секунда си помислих дали да не го помоля да ме научи как го прави, преди да ми е изтекъл месецът.
- Merci - отговори и чукна още две яйца. После пусна няколко парчета бекон в друг тиган. Беконът веднага започна да съска.
- Какво пише?
Той избута един кичур коса зад ухото си и защъка из кухнята полугол, което очевидно изобщо не го притесняваше. Гледах тялото му, докато се пресягаше за една шарена керамична чаша, която напълни с кафе.
- Стихотворение от Жак Превер, френски поет и писател. Творил е през 1966 г. - Алек посочи чашата с кафе. - Сметана или захар?
- И двете, моля.
Той приключи с кафето ми, остави го пред мен, завъртя се към печката и обърна яйцата и бекона.
- Има ли проблем да ми кажеш за какво става дума в стихотворението? - отпих от кафето, опитвайки да се скрия зад голямата чаша.
Облиза устни, облегна се на плота и кръстоса босите си крака. Исусе, този мъж изглеждаше... много, много добре. Уес беше красив, но и този не беше никак зле. Двамата бяха пълни противоположности. Ако в едно отношение Уес беше позитивен, Алек бе мрачен. И обратното. Бяха като оригинал и негатив до последния детайл. Дори да вземем само тъмната коса, брада и мустаци на Алек и, от друга страна, гладко избръснатото лице на Уес.
- Това е стихотворение, в което се говори за начина, по който хората възприемат картините на Витолд. Най-общо може да се преведе така: „Мистичността на обикновените хора, нарисувана с любов в плодородната тишина. И натрапчивия шум на улицата. Ти следваш хода им. Но ги виждаш само отзад и точно като тях ти самият ще обърнеш гръб на другите, които ще заемат мястото ти пред картините. Това ме кара да мисля, че мнозина ще видят творбите ми, образите, които съм уловил или нарисувал, като част от изживяването ще бъде, когато някой се доближи и улови емоцията на предишния човек, застанал пред картината ми. Това променя образа, който виждат. Имам предвид, че сега изкуството се възприема така, че изправилият се пред него човек се превръща в част от творението“.