- Днес е креативен ден, не са ми необходими много помощници. Имам нужда само от теб, от апарата си, от боите си, а всичко това е вече пред мен.
- Добре - огледах се. - Какво искаш да направя?
- Ще започнем с няколко пробни снимки. Застани пред хоризонталното пано. - Той ми помогна да се изправя, после ме вдигна на ръце и ме сложи на друг стол пред стената, където имаше подготвена възглавничка за крака ми. После ме разположи до гърба на стола, така че да използвам облегалката му, на която да отпусна тежестта на тялото си, без да натоварвам болния глезен.
- Възглавницата е тук, в случай че пожелаеш да опреш крака си на земята. Не искам да го слагаш на твърдия бетон и да го нараниш още повече. Предполагам това ще ти е от помощ, oui?
Усмихнах се широко.
- Да, благодаря, Алек. Прави каквото е нужно, аз съм добре, не се тревожи - убедих го.
Той се движеше около мен, нагласяваше осветлението.
- Добре, махни тениската си. Засега остави дрехите смъкнати надолу. Искам да видя формите и извивките на раменете ти, ръцете, шията, горната част на тялото ти.
Поех си дълбоко дъх, захапах устна, издърпах блузката през главата си и я метнах настрани.
- Добре, французино, но това ще ти струва пари - предупредих го.
- Напълно съм запознат с цената - каза иззад апарата си.
В секундата, в която разкарах тениската си, камерата започна да щрака. Стоях като препарирана от шока, само по черен дантелен сутиен. Той достатъчно добре ме покриваше, почти като бански, но въпреки това бях притеснена. През последните години бях играла малки роли, но нямах абсолютно никакъв опит като модел. Никога не ми бе минавало през ума, че притежавам подходящото за такава професия тяло.
- Impressionnant - мърмореше Алек на френски. Прозвуча ми като комплимент, затова си замълчах и го оставих да си върши работата. - Справяш се прекрасно - каза.
- И как е възможно? Та аз не правя абсолютно нищо. Само стоя тука.
- С твоята красота това е повече от достатъчно. Пък и в момента щракам само пробни снимки - за позиция на тялото, осветление и такива работи.
След като направи още няколко снимки, той дойде до мен и попита:
- Умори ли се да стърчиш права?
- Малко.
И това беше истината. Макар че изглеждаше лесно да стоиш на един крак, опрян на стол, се оказа изтощително. Цялото това балансиране. Излязохме в почивка и той ми донесе вода и одеяло. Използвах го, за да прикрия голотата си. После пак ме изправи, накара ме да отметна глава назад, да я разтърся и пак да я изправя. Повторихме процедурата толкова пъти, колкото според него бе нужно, за да стане косата ми идеално рошава. Мислех че изглежда разпиляна по грозен начин, но Алек очевидно харесваше несресани, диво стърчащи коси.
- Цветовете са съвършени, ma jolie. - Отиде до една маса и взе четка и малка кутийка с черешов нюанс боя. - Може да ти се стори странно, но сега ще сложа малко от тази боя върху устните ти. Не е отровна, не се притеснявай.
- Няма проблем, парите са твои, прави каквото трябва.
Той поклати глава и се засмя. Аз се усмихнах, но после издадох устни напред, докато нанасяше боята върху тях. Червеното искреше ярко и го усещах като пластмаса върху устата си. Когато свърши с боята, разроши косата ми още няколко пъти и се върна зад апарата.
- Миа, сега искам да си мислиш за нещо тъжно, за нещо, което смазва сърцето ти, кара го да страда... много да боли. Може би за нещо, което ти липсва, oui?
Не исках да развалям боядисаните си устни, затова само погледнах встрани и се замислих за Уес. Какво правеше сега? С кого беше? Дали му липсвах? Дали стоеше полугол пред някоя друга? Тези въпроси ме докараха до агония, затова реших да мисля за друго. Само един бог знае защо, но се сетих за баща си. Не го бях виждала от месец. Беше все още в кома, а дъщеря му я нямаше до него, до болничното легло. Тази мисъл ме промуши в сърцето.
- Миа - извика рязко Алек. Без да искам, извърнах глава и примигнах. Една самотна сълза се спускаше по лицето ми. Апаратът щракна.
- Улових го - изрече нежно.
Изтласках сълзите, които се канеха да се изтърколят надолу.
- Свършихме ли? - Гласът ми се прекърши. Алек ми подаде мокра кърпа и отвърна:
- С тази част от проекта, да. Можеш да си измиеш лицето. Ще ти донеса тениската.
- Благодаря - прошепнах. Бях прекалено разчувствана и знаех, че бузите ми са се зачервили.
Когато приключихме, седнахме рамо до рамо и се загледахме през един от старите прозорци към улицата под нас. Слаб дъждец барабанеше по асфалта. Хората бягаха насам-натам и се пазеха да не се намокрят.
- Каква е творбата, върху която работиш сега?
- Питаш за името на картината ли? - Кимнах, без да откъсвам очи от мократа улица. - „Няма любов за мен“ - отговори.