Разбира се! Това трябва да е шибаното заглавие на тематичната песен на живота ми.
- Готова съм да продължим - казах и той ме отведе пак до платното. Никой не проговори, докато си свалях тениската, докато рошех косата си и заставах готова в позата, в която ме искаше. - Какво следва? - попитах. Сега участвах в друга композиция, с нов фокус.
- Да ти намерим любов, разбира се.
ГЛАВА
ТРИ
На третия ден след пристигането ми се върнах в жилището на последния етаж. Предната нощ се прибрахме след дълъг снимачен ден. Милиони пози, разликата между които беше много малка, почти незабележима. Бяхме пропуснали обяда, защото очевидно, когато те споходи вдъхновението, трябва да се възползваш. Обективно погледнато, когато една жена си свали блузата и ти си хетеросексуален мъж, не е трудно да се предположи, че музата ще откачи. Всички мъже са свине, в една или друга степен. Този просто си бе надянал маската на сексапилен френски художник. Трябва обаче да призная, че това беше изцяло в моя полза. Умирах да се докопам до него. До всички възможни местенца. Косата, особено косата. Дълги къдрици с цвят на старо потъмняло злато се спускаха по раменете му. Висок, мускулест, тънък в кръста. Да, вече втори ден точех лиги.
За моя беда Алек беше работохолик, и то в нечувана степен. След като приключихме в ателието, двамата се върнахме в жилището, ядохме пица и той пак отиде да се отдаде на образа, който бе сътворил през деня. Не се прибра, когато си легнах. Сама. Отново сама.
Дразнеше ме, че не се постара, не опита нищо повече след онази целувка, а аз бях напълно готова за фаза две.
Трябваше да махна лейкопласта, така да се каже, и то по възможно най-бързия начин. Да спра да мисля за Уес и за сърфа на ключодържателя, на който висеше ключа от сърцето му.
Днес Алек не ме чакаше в кухнята. След като слязох по задник по стълбите, очаквах да го заваря да ми прави закуска като вчера. Нищо такова. Това, което намерих, беше бележка, написана с разкривен мъжки почерк, залепена на кафе машината.
Ma jolie,чакамтедолу,когатосиготова.Имамемногоработа.А.
Изядох един банан и пих кафе, сложих патериците под мишници и тръгнах към асансьора за ателието. Днес видях много повече хора от предния ден. Няколко мъже в черни екипи тичаха из халето, вършеха това-онова, правеха снимки. Вероятно онези досадни статични пози. Бях радостна, че Алек лично се е заел с моите. Така поне имаше с кого да си говоря. Мъжете в черно определено срещаха проблеми в общуването с моделите. През минута се чуваше: „Тихо!“, „Не мърдай!“. От всички страни на помещението долитаха груби команди. Макар че всичко това беше много странно, същевременно ми бе интересно да наблюдавам отвътре процеса на създаване на творбите на световноизвестен художник, как се разпорежда други да вършат гадната част от работата.
- Най-сетне се появи! - един от мъжете в черно тичаше към мен, зачервен и ядосан. Стисна ме за ръката и се опита да ме дръпне да вървя по-бързо, отколкото патериците ми позволяваха.
Докато се мъчех да следвам неговото темпо, гуменият накрайник на патерицата ми се плъзна по някакъв кабел. Тя застана под странен ъгъл и аз за малко да преместя цялото си тегло върху наранения крак. Залюлях се, но секунди преди да полетя надолу, успях да балансирам тялото си и да се задържа на патериците.
Край! Стига вече!
Тотално побесняла, издърпах ръката си от свирепата хватка на асистента, който ме влачеше.
- Я внимавай! Ако не спреш да ме дърпаш, ще ти навра патерицата в задника. Не съм куче на каишка! - Вдигнах патерицата и я размахах пред лицето му. - Разкарай се!
- Que se passe-t-il? - чух ядосан глас зад нас. Алек стоеше с ръце на хълбоците, лицето му бе изкривено от гняв. Изглеждаше като лъв, готов да скочи върху жертвата си. Смъртоносно опасен. - Какво означава това? - най-сетне каза нещо на английски.
- Господин Дюбоа, моделът ви не бързаше достатъчно, а Вие я очаквахте преди час - отвърна миньонът.
Предичасли?Майнатамунатоя!Ако е искал да стана рано, да беше навил будилник или да намери интересен начин да ме събуди. И понеже не бе направил нито едно от двете, нямаше да поема никаква вина.