- Imbecile - промърмори Алек, достатъчно високо да го чуем ние, но не и събиращата се край нас публика. - Зле си със зрението ли?
Мъжът сбърчи нос и отметна глава.
- Със зрението? В смисъл дали виждам добре?
- Освен, че си глух?
Този път мъжът мина в атака.
- Вижте, господин Дюбоа, Вие сте казвали, че моделите трябва да следват правилата, като идването навреме е едно от тях. Тя закъсня, наистина много закъсня. Цял час. Просто се опитвах да я накарам да побърза...
- Достатъчно! Ти... - Алек сочеше с пръст мижавия човечец, - ти си идиот. Не виждаш ли, че е с наранен крак и че ходи с патерици?
- Само се опитвах да...
- Assez! Не. Затвори си устата, преди с моя помощ да си пробил такава дупка в земята, че никога да не намериш изхода към повърхността - извика Алек, вдигна ръка, огледа цялото помещение и продължи. - Искам всички, които слушат, а аз съм наясно, че всички надавате ухо... - Няколко души се опитаха да отместят очи от нас и да се направят, че не подслушват разговора ни. - Тази жена е Миа. И тя е единствената муза на „Любов върху платно“. Това, което трябва да знаете, е, че е безценна и незаменима като рисунките ми. Отнасяйте се с нея със същото уважение, което изпитвате към изкуството ми. Сега, на работа. - Плесна отривисто два пъти с ръце и дойде да ми помогне. - Добре ли си, ma jolie?
- Да, този просто ме ядоса. Така ме дърпаше за ръката, че едва не паднах. Беше грешка, наистина.
- Която той никога няма да повтори - изплю думите, после се наведе, вдигна ме на ръце и ме понесе като принцеса. - Хубаво ли се наспа?
Това беше моят шанс и аз веднага се възползвах от него.
- Би било още по-добре с красиво, топло тяло до мен - заявих смело.
Той спря и закова очи в моите. Зениците му се разшириха, светлокафявите очи потъмняха.
- Така значи?
- Никога не лъжа - което не беше самата истина. Послъгвах винаги, когато ми изнасяше или пък бях натясно. А сега просто ми беше изгодно. Алек се усмихна.
- Много ми е трудно да повярвам, ma jolie.
Заведе ме до същото място, където работихме предния ден, и пак ме сложи да седна на онзи стол. Преди да ме пусне, прошепнах сладко в ухото му:
- Повярвай ми, французино - и целунах нежно бузата му. Нищо повече. Просто едно напомняне за горещата ни целувка отпреди два дни.
- Май ще се наложи да променим обстоятелствата, при които прекарваш нощите си. Не искам да се чувстваш пренебрегната и да оставаш с впечатлението, че никой не се грижи за теб.
- Да, това би било голяма трагедия - усмихнах се. Неговият отговор се сведе до едно смигване. После се обърна и взе четката и боята. - Пак боядисани усти?
Алек застана пред мен и безмълвно повдигна брадичка, сякаш ме моли да погледна нещо зад гърба си. Обърнах се настрани, опряна на стола, като внимавах да не стъпя на болния крак. И тогава го видях. Не, не ГО, видях СЕБЕ СИ. Две мои АЗ. Едното представляваше черно-бяла рисунка, а другото беше комбинация от снимка на едната половина на платното, а другата беше празна. На второто платно единственото цветно петно бяха яркочервените ми устни. Изправих се и заподскачах натам на един крак. Първият нарисуван образ беше толкова истински и жив, че не се отличаваше от снимката. Четката се бе плъзгала така деликатно и нежно, с минимални, внимателни движения, че изглеждаше като перфектно копие на фотографията на другото платно. Изправих се и заподскачах на един крак към него. Дори се виждаше сълзата, стекла се по лицето ми. Скръбта в очите ми. Отпуснатите рамене на една изстрадала жена. Тъжна и все пак... красива. Съвършено уловен момент.
- Това е... не мога да повярвам... как? - прошепнах и вдигнах ръка да докосна картината. Преди да успея да я пипна, Алек стисна нежно китката ми и ме спря.
- Недей, все още е мокра. Работих цяла нощ. - Очите ми се разшириха от изумление.
- Много съжалявам. Не знаех. Страшно тъпо от моя страна. Искам да кажа... има логика, трябваше сама да се сетя. Извинявай. - Лицето ми помръкна.
Той протегна ръка и погали един кичур от косата ми, опипа го между палеца и показалеца си. После с връхчето на пръста си докосна слепоочието ми, спусна се по скулата и по бузата ми. Кожата на ръцете ми настръхна. Потреперих.
- Студено ли ти е? - попита с усмивка, защото знаеше много добре какво ми причинява, как допирът му подпалва всичко в мен.
- Не - облизах устни и смело го погледнах. Исках да почувствам тези усти върху себе си. Където и да е. Навсякъде върху мен.
- Е, да започваме тогава. - Прокара пръсти през косата ми като гребен, отметна я през рамото ми, след което повтори движението от другата страна на главата ми. Не очаквах точно това, но пак беше приятно, така че засега реших да се задоволя с каквото ми се дава.