Посочих коприненото платно:
- Защо това е тук? - попитах.
- Знаеш защо.
- Опитваш се да бъдеш загадъчен или какво?
- Не, никак даже - отговори, клатейки глава. - Погледни трите като едно цяло и ще видиш.
Взрях се в първия образ. Ейдън, уловен в мига, в който си доставя сам удоволствие, търсещ успокоение в собствената си ръка. Моята ръка отгоре, опитваща се да затули този негов интимен момент пред света, но не успява съвсем, защото дланта ми не го покрива целия. После е картината, на която Ейдън се мъчи да ме докосне, а аз се дърпам, несигурна и притеснена от това, което правим. И накрая картината с Алек и мен. Сплели се един в друг. Кракът ми върху неговия, той е в мен, но самият акт остава невидим за окото. Ръката ми минава около него и прикрива гърдите ми, така че да не са напълно на показ. Израженията на лицата ни... Безценно, изумително. На най-високия връх на любовта, а после падаме в пропастта заедно, преплетени. Когато погледнеш трите картини като една? Те просто разказваха цяла история. Мъжът, който търси удоволствието сам, от когото се е очаквало да ме обича и брани, но не го е направил. Любовта му е била отхвърлена, както се вижда от втората картина. И после аз намирам любовта в ръцете на другиго.
- Разбра ли сега? - прошепна Алек в ухото ми, а ръката му се плъзна около мен. Притисна ме назад към тялото си. Кимнах.
- Да, счупено, скършено.
- Скършена любов? - Отново не можех да намеря думите, затова само кимнах и се облегнах на него. - Тогава ще се казва точно така. Ще бъдат окачени заедно и ще се наричат „Скършена любов“.
Разбира се, че това ще бъде името. Скършена любов. Единственото, което винаги съм имала. Колко подходящо.
ГЛАВА ОСЕМ
Времето ми с Алек скоро щеше да изтече. Оставаха осем дни. Трябваше да направим още две композиции, а все още не бях си подала носа от жилището му. Не бях видяла нищичко от Сиатъл и макар че сега слънцето грееше, силно се съмнявах, че Алек ще пожелае да излезе. Последните няколко дни се бе заровил в своя си свят. Добавяше последните детайли по всяка една от готовите картини. Каза, че щял да се занимава с това буквално до деня, в който трябваше да бъдат закачени в галерията, а това щеше да се случи точно след една седмица. А на следващия ден трябваше да тръгна. Да си ида у дома.
У дома. За беда не в Лос Анджелис, а във Вегас. Трябваше да видя татко, а и бях принудена лично да направя второто плащане. Да се срещна лице в лице с копелето Блейн. Идеята не беше моя. Част от сделката. Кучи син. Още в началото, преди години, трябваше да се сетя, че обвързването с него е безкрайно лошо хрумване и че нямаше да доведе до нищо добро. Винаги едно и също, неизменни провали. Все се озовавах в кофти ситуации с мъжете в живота ми. Сега поне ми плащаха, след като мине половината от месеца, и всичко траеше само четири седмици. Всеки продължаваше по пътя си без драми. Проста работа. Така и трябваше да бъде.
Ho Уес и Алек... не, с тях не се чувствах като на работа.
И двамата бяха добри хора и имаха значение за мен, пукаше ми за тях... дълбоко и истински. Това бяха мъже, на които всяка нормална жена би се нахвърлила при първа възможност, би драпала да установи някакъв контакт, ако е възможно да ги накара дори да се обвържат. Но не и аз. За мен не съществуваше такава опция. Не вярвах, че дори обстоятелствата да бяха други, историята ни с Алек би продължила повече от няколко месеца. Не ме разбирай погрешно. Аз харесвах Алек и се наслаждавах на всеки миг, прекаран с него. Бях убедена, че и той със сигурност цени времето с мен и обича да съм край него. Само че това не беше връзка, нямаше основи, върху които да се надгражда. Той се нуждаеше от мен заради работата си. Аз се нуждаех от него заради парите. И покрай тези две потребности ние създадохме отношения на базата на физическото привличане и приятелството. Нищо повече.
Уес обаче беше съвсем различен случай. Той бе мъж, на когото с желание се опитваш да угодиш, хвалиш се с него пред приятелите си и мечтаеш да минеш под венчило с него. Не беше от мъжете, които обичаш за кратко и после изоставяш ей така. Макар че в началото той се опита да наложи онези правила, забраняващи обвързване, които обаче важаха до мига, в който вече ги намери за неприемливи и ме помоли да остана. Уес ме молеше да остана, да. Така че можехме да бъдем „аз и той“, можехме да бъдем „ние“. Въздъхнах и се озърнах в празната стая, после погледнах през високите прозорци към слънчевото небе. Алек трябваше да ме изведе навън. Точка. Бях затворена в тоя склад твърде дълго.