Точно когато се запътвах към асансьора, за да отвлека Алек по най-бруталния начин, мобилният ми звънна.
- Да? - казах в слушалката, без да поглеждам името на екрана.
- Добро утро, кукличке. Как е моята златна кокошчица, която прави цяло състояние за компанията? - Завъртях очи и се отпуснах тежко на стола до вратата.
- Здрасти, лельо Мили.
- Какво съм ти казвала за това „лельо Мили“! За теб съм госпожица Милан, момиче - напомни ми тя, но аз упорито продължавах да игнорирам заповедта й да не се обръщам с „лельо Мили“. Макар че не можеше да ме види, поклатих неодобрително глава.
- Няма начин. Никога няма да се случи и ти си наясно. Сменяла си ми памперсите, познаваш ме по-добре от сестра си, от тъпата си сестра, която ми се пада майка. Винаги ще бъдеш „Мили“, лельо.
- О, моля те не ми напомняй каква стара вещица съм. Може да ми създадеш някой комплекс. Което ме подсеща... - Тя спря за миг и чух драскането на химикал върху хартия. Сигурно си пишеше нещо в бележника, за да не забрави. - ... да се обадя на хирурга си, за да се погрижи за ботокса ми.
- Това е отвратително, лельо - изръмжах. - Не слагай тези лайна по лицето си. Можеш да си останеш така за цял живот.
- Добро пожелание - отвърна развеселена тя, после се засмя, но веднага след това заговори с присъщия си делови тон. - Както и да е. Поводът за моето обаждане е господин „март”. Заминаваш за Чикаго. - Чух как чука по клавиатурата на компютъра. Сложих ръка на челото си.
- Чикаго! - Никога не бях ходила там. По дяволите, не бях ходила никъде освен в Невада и Калифорния. - Кой е късметлията този път? - попитах саркастично.
Тя издаде звук с език, допирайки го до небцето си, и отвърна:
- Антъни Фазано. Голяма работа е в ресторантьорския бизнес. Всъщност е собственик на огромна верига италиански ресторанти в цялата страна. Знаеш ли веригата „Фазано“?
- Господи! Та аз съм яла там около... един милион пъти.
С Жин обожаваме „Фазано“. Най-добрият италиански ресторант във Вегас.
- Да, да. Е, Антъни получи в наследство хиляда и двеста ресторанта, пръснати из цялата страна, след смъртта на баща си миналата година. Очевидно семейството му яко го натиска да си намери жена, която да му роди много деца. Така че сега отиваш да го спасиш в ролята на негова годеница. Приятелка си му от доста години, но живееш на западното крайбрежие. Той ще те представи на роднините си, та да му се махнат от главата.
- Това ми звучи съвсем в стил Джери Спрингър.
- Виж, Миа, нас само ни интересува да платят щедро за красивото ти дупе. За какво им трябваш, това вече няма никакво значение. Срещи на бордове на директори, събития със социална насоченост, музи... Да се представиш за нечия годеница, за да помогнеш на някого да излъже семейството си... - Буквално я чувах как свива безразлично рамене. - Това е без значение за нас. Просто си върши работата. Освен всичко въпросният клиент е прекрасен мъжки екземпляр, поредният красавец. Можеш съвсем спокойно да си изкараш допълнителните двадесет процента. И като стана дума за това, вече получих допълнителните двадесет процента на сметката ти от господин Чанинг, а вчера и от господин Дюбоа. Изглежда, че си прекарваш страхотно - отбеляза тя.
- Извинявай, какво каза?
- Освен, че печелиш яки пари...
- Не! Да. Това, че Алек и Уес са ми платили за... секс? - Затворих очи и усетих как сърцето ми спира да бие. - Какво по дяволите? - прошепнах. В очите ми напираха сълзи, цял язовир. Бентът всеки миг щеше да поддаде и всичко щеше да се излее с чудовищна сила.
- Кукличке, от тях се очаква да си платят за това. Изненадвам се, че не си забелязала по-рано. Господин Чанинг ми поиска банковата ти сметка и направи плащането още преди да напуснеш Малибу. Господин Дюбоа извърши плащането вчера. Какъв е проблемът?
Поклатих глава и стиснах юмруци. Единственото, което исках, бе да започна да блъскам най-близката стена. Цялото ми тяло пламна. Горещина като лава, която си прокарва път надолу по склоновете след изригването на вулкан.
- Трябва да приключвам. Изпрати ми информацията за следващия. - Затворих незабавно, започнах да натискам копчетата, изпратих написаното и веднага след това телефонът звънна няколко пъти. Точно толкова ми трябваше яростта ми да се възпламени до краен предел.
- Хей! - Гласът на Уес достигна до съзнанието ми. Солен и пясъчен. - Точно си мислех за теб.
- Спести си го. Какво си въобразяваш, че правиш? На какви игрички играеш? - Гласът ми беше остър като бръснач и по никакъв начин не се опитвах да прикрия парещата болка.