- Онази голяма котка?
- Мисля, че разбирам женските леопарди - кимнах и продължих: - Живеят самотни, чифтосват се, когато имат нужда, грижат се за децата си, учат ги как да ловуват и когато са готови, ги пускат на свобода. - Очите на Алек се свиха до размера на топчета, веждите му се събраха. - Освен това са красиви. Ако трябваше да съм животно, бих избрала това. Секси и грациозна - довърших, опитвайки се да разведря настроението. - А ти?
Алек изви устни. Боже, как се надявах да не започне да рови за информация, търсейки причината да дам точно такъв отговор. Сега не беше моментът за отваряне на рани. Беше време за нови изживявания, за създаване на спомени, които щях да пазя цял живот, особено като се има предвид, че заминавах толкова скоро.
- Ако трябваше аз да посоча, бих се спрял на полярната лисица. - Това беше странен избор. Все си го представях като газела или нещо екзотично.
- Добре, но защо?
- Защото те имат моногамни връзки, връзки за цял живот. Винаги съм завиждал на хората, които умеят това. Сега, когато разбирам, че такова изумително животно като полярната лисица е способно да го направи, вече имам надежда и за себе си.
- О, французино, под това твърдо мускулесто тяло има такава мека душа. - Вдигнах се на пръсти и го целунах. Той преметна ръка през гърба ми и ме целуна силно. И точно тогава чух изщракване. Погледнах встрани и забелязах, че бе извадил апарата и бе направил селфи на нас двамата, докато се натискаме.
- Ха, селфи? Ти, художникът, направи селфи? Шокирана съм!
- Как иначе щях да запечатам тази целувка завинаги, без да бъде отмита от времето?
Потупах го по темето.
- Използвай главата си. Нашето време заедно... всичко е там, в спомените.
- Да, а вече го имам и на кадър.
Прекарахме остатъка от деня сред животните. Сега разбрах с какво ме бе привлякло това място. Където и да погледнеш, все виждаш семейства. Мади ми липсваше. Дали някога бе ходила в зоологическата градина? Реших да я заведа някой ден. Някога в бъдеще. Толкова много неща не бяхме видели, не бяхме преживели в детството си. Щях да поправя всичко това. Веднага щом изплатях дълга на баща си и той излезеше от комата. Ха, та татко дори можеше да поиска да дойде с нас. Малко съмнително, но не и невъзможно.
По-късно вечерта таксито ни спря пред централния вход на кулата. Първо отидохме до обсерваторията. Триста и шестдесет градусова гледка към това, което местните наричаха Смарагдовия град. Край нас семейства и влюбени двойки. Намерихме едно местенце, откъдето успяхме да видим залязващото над града слънце. Красота, спираща дъха. Стоях с ръце на парапета и безмълвно наблюдавах величествения пейзаж. Насладата ми от иначе божественото изживяване бе опорочена от поредица щракания.
- Какво? - усмихнах се на Алек.
Той се доближи, прокара пръсти през косата ми и ме целуна. Това беше целувка, която не можех да забравя. Бавна, мека. Копнеж завладя нервната ми система, порази я като електрически ток. После той се отдръпна леко назад и опря чело в моето.
- Ти си прекалено скъпоценна. Прекалено красива. Прекалено много би могла да дадеш на един мъж, което той да задържи само за себе си. Но онзи, който успее да спечели любовта ти... завинаги... той ще бъде un homme très chanceux.
- Какво означава това? - прошепнах в устните му и погалих носа му с връхчето на своя. Пръстите му ме придържаха за врата, заровени в кичурите ми, подивели заради вятъра. Очите му имаха цвят на позлатена керемида, от онези, които съществуват само в приказките.
- Означава, че този мъж ще притежава всичкия късмет на света. Да има любовта ти завинаги... това ще го направи много богат.
- Алек - поклатих глава и се облегнах на гърдите му.
Те бяха най-сигурното място, където исках да бъда в този миг.
- О, ma jolie, как ще ми липсва любовта ти в един живот без теб.
Прегръщаше ме здраво и аз го стисках с все сила. Макар че ни оставаха още четиридесет и осем часа, това беше мигът, който щях да запомня до края на дните си. Мигът, в който осъзнах, че любовта има различни измерения и че няма нищо лошо в това да обичаш тези, на които даваш частичка от себе си, дори когато не го заслужават.
А Алек? Той определено го заслужаваше. Двамата щяхме да имаме това наше време завинаги. Ние създадохме заедно изкуство, но и се обичахме по своя си странен и необикновен начин. И именно това щеше да бъде от значение, когато един ден погледнех назад, правейки равносметка на живота си. Така щях да се отнасям и към спомените, които тепърва щях да натрупам. Времето, прекарано с Алек, беше ценно и много различно. Очаквах с нетърпение да добавя още изживявания и цветове към палитрата на живота си благодарение на бъдещите си клиенти.