Взех шишето с вода от барплота и излях съдържанието в саксията с бамбук, която държах на малкия кухненски плот. Какъв жалък опит да живея в унисон с природата, но се предполагаше, че бамбукът носи късмет. Вярвах, че ще оцелее без мен.
Докато излизах през вратата с раница, преметната през рамо и с каската в ръка, осъзнах колко много общо имах с това растение. Аз също се надявах да оцелея без него.
* * * *
Чакъл и малки камъчета летяха изпод колелата на Сузи, докато набивах спирачките. Спрях мотора точно пред ръба на скалата. Стълбите, които търсих доста време по целия плаж, се виждаха добре от паркинга. Тази част от плажа беше малка и някак усамотена. В хладното понеделнишко утро на паркинга имаше само една кола. Вероятно защото в първия ден от седмицата нормалните хора са на работа в осем сутринта.
Не знаех какво да си мисля за срещата с мъжа, уредена точно на това място, но като цяло не бях ядосана или разочарована. Гледката беше много красива, а плажът ти спираше дъха. Сините вълни се втурваха към брега на бели пенливи облаци, пръскаха се и се разпиляваха, когато водата се удряше в пясъка. Всъщност, откакто се преместих тук преди шест месеца, това беше един от малкото пъти, когато виждах морето толкова отблизо. Прекарвах по-голямата част от времето си в опити да пробия в света на киното. Нямаше значение в коя част на страната съм. Просто исках да се махна от пустинята. Океанът и сухата пустиня създаваха противоположни усещания и именно този контраст правеше по някакъв странен начин океана така успокоителен.
Във водата се виждаше самотен сърф. Наблюдавах как човекът яхва вълна след вълна като истински професионалист, как потапя дългата жълта дъска, за да се движи, следвайки вълните. Огледах плажа, но не видях никого другиго. Никакви коли не се виждаха на паркинга освен един джип и моя мотор. Може би все още не беше дошъл?
Наблюдавах сърфиста още няколко минути, докато той яздеше вълните чак до брега. После скочи от дъската, която плавно го доведе до плажната ивица. Вероятно бе прекарал доста време на този сърф, като се имаше предвид силата и баланса на тялото му. Твърде възможно беше и да е инструктор тук, макар че не видях никакво помещение за сърфове под наем и сърф училище.
Мъжът разтърси косата си и махна каишката, която придържаше сърфа вързан за глезена му. От това разстояние не можех да различа чертите му. И тогава като на забавен кадър той вдигна очи нагоре в посока към мястото, където бях застанала. Нямаше как да ме разпознае, понеже все още бях с каската. Отстраних визьора, за да го огледам по-добре, докато разкопчава костюма си, под който изникнаха масиви от мокри, плътни, добре загорели мускули. Той издърпа ръцете си и остави костюма да виси от кръста надолу, вдигна дъската в една ръка и се затича леко по брега.
Наблюдавах с истинско изумление как това тяло се движи на фона на прелестната гледка. Сърфистът беше пиршество за сетивата ми. Едно съвсем ново значение на фразата „радост за окото“.
Той се приближаваше все повече. Виждах всеки целунат от слънцето бицепс и трицепс, всеки мускул все по-ясно очертан. По кожата му сексапилно се стичаха морски капки и образуваха едно деликатно V напръскано с малки песъчинки, примесени със солена вода. Запитах се какъв ли вкус има тази кожа. Сол, примесена с естествения аромат на мъжко тяло. Когато се закатери по стълбите, отвътре се изпълних с топлина. Ушите ми бучаха, сякаш океанът се люлееше и ръмжеше в тях въпреки каската ми. Точно като в онези случаи, когато си забравил да отвориш прозорците на колата и въздухът вътре е станал спарен, а после някой вземе, че отвори единия и ушите ти забучават от пронизителния пулсиращ звук, предизвикан от свистенето на въздуха, който атакува тъпанчетата ти.
С бавно движение махнах каската, извих шия назад и косата ми се разстла по раменете и гърба, най-сетне освободена от принудителния затвор. Поех си бързо дъх през зъби, а мъжът, когото чаках, се качи на последното стъпало. Продължителен, настоятелен и пълен с желание поглед. Едри капки вода се стичаха от косата и падаха по гърдите му. Гръден кош, който сякаш самите богове бяха изсекли. Той ме огледа от ботушите до бюста и накрая се взря в очите ми.
- Каква приятна изненада - усмихна се. - Да, съвсем неочаквано.
Облизах сухите си устни, захапвайки долната. С грациозни стъпки той се запъти към своя джип „Вранглер“. Не беше скъпа кола, макар че изглеждаше в доста добро състояние. Беше със свален шибидах и собственикът на возилото метна гигантския сърф вътре. Хич ли не тежаха тези неща? Не мисля. Но докато го гледах с каква лекота го хвърля, имах чувството, че е като перце. Мускулите му се свиваха и помръдваха, докато го нагласяваше. Връхлетя ме ураган от вълнение.