Алек,ти си моят любим французин и ужасно съжалявам, не тръгвам така, но е най-добре последният ти спомен за мен да е свързан с мига, в който правихме любов. Защото беше точно това. Правехме любов. Трябваше да ти го кажа вчера. Не знам защо не го направих. Алек, аз наистина те обичам.
В известен смисъл. В най-добрия смисъл. Като приятел, като любовник, както се обичат двама души, които съдбата е събрала и на които е отредила да прекаратзаедно определен отрязък от време. Винаги ще помня дните и нощите с теб. Ти ме научи, че любовта има различни проявления, зарази ме с начина, по който гледаш на всяко едно от тях като на нещо специално и ценно. Това ще живее у мен завинаги. Чрез изкуството ти успях да видя колко пропита с обич може да бъде една връзка между двамадуши,когатоса откровени един пред друг.
Ти никога не ме излъга, никога не ме подведе, винаги ми казваше истината. И затова съм ти безкрайно благодарна. Неповторимото преживяване да бъда твоя муза ме промени, макар никога да не бях предполагала, че такава промяна у мен е възможна. Но ме промени. Към по-добро.
Благодаря ти Алек, задето ми показа че няма нищо нередно в това даобичам,да давам свободно любов и да получавам любовта, която ми се предлага, макар да е за кратко.
Je t'aime. Аи reuoir.
~Миа
Целунах страницата до името му и оставих бележката до кафеварката. Насилих се да тръгна към вратата, преборих се с импулса си да се кача и да го погледна за последно и натиснах копчето на асансьора.
Таксито ме чакаше пред вратата.
* * * *
Летището беше претъпкано с народ. Минах през проверка на багажа, намерих терминала си и едва успях да се кача на самолета, толкова бавно стана всичко. Седнах и стиснах чантата си в скута. Телефонът ми завибрира в предния джоб. Извадих го от калъфчето. Сърцето ми заблъска силно, оглушително. Надявах се, че съобщението е от Алек. Погледнах екрана:
От: Жинел Харпър
До: Миа Сондърс
Нямам търпение да видя грозната ти муцуна.
Сега пък Мади ми крещи, задето съм те наричала грозна. Извинявай, курвичке.
Засмях се, нагласих телефона на режим за полет и извадих някакъв плик от предния джоб на чантата си. На него с мъжествен, елегантен и някак артистичен почерк бе написано името ми. Само че не беше точно името ми, а така, както ме наричаше той.
„Ма jolie“. Моя красавице.
Вече ми липсваше да чувам как нацупените му устни изричаха фразата, да виждам как разрошената му от съня коса пада върху възглавницата. Поклатих глава, едва понасяйки тежестта на емоциите. Сълзите заплашително се насъбираха по ъгълчетата на очите ми и се канеха да се излеят в луд бяг надолу по бузите ми. Отворих плика и извадих една картичка. Беше репродукция на картина. На негова картина. Град във Франция, който бе рисувал и после беше направил от рисунките поздравителни картички. Беше толкова смешно, колкото и сладко. Егото на този човек със сигурност бе огромно.
Отворих картичката и оттам се изсипаха фотоси. Това бяха снимки на картините ми, а също и една, която бе направил на нас двамата. Онова селфи, за което му се подигравах. Обгръщах лицето му и целувах слънчевата светлина, кацнала на устните му. Няколко кичура бяха се измъкнали от кокчето му, а моята коса се вееше лудо, докато се целувахме. Слънцето сякаш грееше специално заради нас, над нас.
Притиснах снимката към сърцето си и позволих на сълзите да се търкулнат. Моят французин щеше да ми липсва. Много.
Последната снимка беше копие на голямата фотография, която бе нарекъл простичко „Сбогом любов“. Това бе съвършеният завършек на един месец. Не беше написал нищо върху картичката. Картините и снимките му казваха всичко.