Никога нямаше да забравя времето, прекарано с Алек, както нямаше да забравя и Уес. Щях да скътам в сърцето си тези мигове, когато живях истински и обичах, защото те бяха част от съществуванието ми.
Прегледах имейла от леля Мили с информацията за новия клиент. Натиснах върху иконата със снимката. Господи още един секси красавец! Този определено беше италианец. В смисъл... италиански жребец. Откъде ги намира тези прелъстителни мъже?
Антъни (Тони) Фазано беше на тридесет и една, бивш боксьор. Тялото му изглеждаше като изваяно от мрамор, ако мраморът има качеството да се повлияе от слънцето, придобивайки прекрасен тен. Кожата му беше с цвят на маслина, чисто черна коса като моята, но очите му бяха стоманеносини. Не беше много висок, не и според моите критерии, но това, което му липсваше на височина, той компенсираше със сурова мъжка красота. Ако се съдеше от снимката, на която беше прав и държеше някакъв боксьорски колан, по него нямаше и грам тлъстина. Как беше възможно?
Притежаваше гигантска верига ресторанти. Храната и тези италиански ресторанти беше известна с ниското си съдържание на калории.
Може би това беше стара снимка?
Но, както каза Мили, нямаше никакво значение защо съм му необходима. Просто бях нужна и толкова. И щях да се преструвам на негова годеница. Само бог знае защо трябваше да се разиграва тоя маскарад. Клиентът ми със сигурност имаше стотици жени в краката си, които го боготворяха и копнееха за възможността да се венчаят за красив мъж с толкова пари като него. Може би имаше същия проблем като Уес - прекалено много златотърсачки и твърде малко обикновени момичета.
Е, няколко дни във Вегас и щях да бъда на път към Антъни Фазано.
Да се готви градът на ветровете. Идвам.
Март
ГЛАВА ЕДНО
В секундата, в която кракът ми стъпи на летището във Вегас, бях премазана между две тела. Едното високо и слабо, а другото - ниско, силно, агресивно. Ноздрите ми бяха атакувани от миризмата на ментова дъвка и череши, докато онези въпросните подскачаха и ме подхвърляха помежду си, без да спират да пищят. Виковете ми напомниха за драскащия звук, който издаваха гневните, заключени в клетката си хиени, които с Алек видяхме в зоопарка в Портланд.
- Господи, как ми липсваше тая мутра - каза Жин, преди да ми лепне мокра целувка върху устните.
Аха, ето откъде идвал ароматът на мента. След това Жин бе брутално избутана настрани и малката ми сестра Мади ме издърпа от ръцете й. Ето ги и черешите. Още от малко момиченце Мади винаги ухаеше на череши. Нямах обяснение за този феномен, така че просто реших да приема нещата такива, каквито са, както се отнасях към всичко друго, случващо се в живота ми.
Сестра ми ме притискаше силно към себе си. Въпреки че бях метър и седемдесет, в прегръдката й се чувствах дребна. Мади беше най-високата в семейството ни - рекорден ръст от близо метър и седемдесет и шест. На деветнадесет тя беше истинска красавица. Формите й не бяха се налели, както се случи с мен на нейните години. Очевидно имаше непоклатим метаболизъм, който помагаше да поддържа фигурата си слаба при всякакви обстоятелства. Щастливка!
Очите на Мади се наляха със сълзи. Обвих лицето й с длани.
- Най-красивото момиче на света - изрекох. - Но само когато се усмихваш...
- Все така говориш. - Устните й се извиха нагоре и тя ми подари онази усмивка, която обожавах толкова много. Най-прелестната усмивка.
- Казвам го, защото е истина. Ти си най-хубавото момиче на света. Нали, Жин?
Жин направи балонче с дъвката си, хвана ме за лакътя и отговори:
- Да. Сега да си обираме ябълките.
Завъртях очи.
- Казва се „да си обираме крушите“.
Жинел спря насред залата за пристигащи и се обърна към мен:
- Кой е умрял, че са те държиш като госпожица Уебстър*?
* Препратка към речник „Уебстър“. - Бел. прев.
Засмях се с глас и се почувствах по-добре. Страхотно дори. Сякаш притежаваше физическо измерение, напрежението се изсипа от порите ми, разля се на пода и потъна в линолеума.
Господи, колко беше хубаво да съм си у дома!
Момичета ме поведоха към колата на Жин.
- Мадс, къде е автомобилът на татко? - набутах сака си в багажника и седнах на предната седалка в малката хонда на Жинел. Мади се мушна отзад и започна да върти един кичур между пръстите си.
- Ами... - Очите й се местеха насам-натам, сякаш в объркването си се опитваше да измисли какво да ми отговори. Раменете ми се отпуснаха отчаяно.
- Какво е станало с колата на татко?
- Ами... нищо - въздъхна тя, без да спира да си играе с косата. Каквото и да се бе случило, сестра ми явно не искаше да ме извести.