- Липсваше ми - прошепна. Аз стиснах пръстите й.
- Ти ми лисваше повече.
Така си извоювах онази прелестна усмивка. Човече, казвам ти, Господ ми се бе усмихнал, когато ме бе дарил с малката ми сестричка. Самата аз не бих могла да спра избора си на по-съвършено същество от нея.
- Значи към дома за стари и болни? - попита Жин, напълно съсипвайки момента.
- Да. Трябва да видя баща си.
* * * *
Домът беше построен на върха на един хълм с изглед към необятната пустиня. Странно. Сякаш го бяха направили тук, за да пазят старите и болните далеч от света да не загрозяват блясъка и пищната красота на града. За беда, колкото повече навлизахме в сградата, толкова по-бавни и нерешителни ставаха стъпките ми. Стените, боядисани в меки жълти нюанси, тук-там бяха украсени с мозайки - мотиви от пустинята. Стигнахме до края на коридора. Мади спря пред една отворена врата.
- Тук е. Сама ли искаш да влезеш?
- Да, ако нямаш нищо против?
Тя се усмихна нежно. Сестра ми като че имаше душа на стар човек. Притежаваше дарбата да чете мислите, да наднича във вътрешния свят на човека. Очевидно я бе придобила в предишни животи. Аз със сигурност нямах такъв талант. Може би, ако бях ощастливена от съдбата с някои от нейните позитивни качества и с тези мили очи, щях да съумея да стоя далеч от мъже, които ми носеха само беда и болка. Навярно това бе и причината да е все още девствена - от километри можеше да надуши дали един мъж е задник или не.
- Жин, хайде да видим дали госпожа Хадауей не е направила прочутите си курабийки.
Очите на Жинел грейнаха, сякаш някой я бе дарил с огромен диамант.
- Отиваме - отсече тя и хвана сестра ми под ръка.
Двете тръгнаха със забързани крачки да търсят в кафенето прословутите сладкиши. Поех си дълбоко дъх и свих треперещите си ръце в юмруци. Мога да го направя. Това е баща ми все пак. Татко. С бавни и премерени стъпки влязох в стаята, минах покрай завесата, която бе пусната, за да не го притеснява никой, и го видях. Изглеждаше така сякаш спи, но, уви, знаех истината. Сълзите замъглиха зрението ми, докато се приближавах до леглото и сядах на стола. Ръката му лежеше отпусната до тялото. Наведох се и я целунах.
- Татко... - едва чувах задавения си глас. Покашлях се, за да прочистя гърло, и опитах пак. - Татко, аз съм, Миа. Тук съм - прошепнах.
Наведох се възможно най-близо до него и притиснах ръката му до гърдите си. Изглеждаше много по-добре в сравнение с онзи ден, когато го намерих пребит от хората на Блейн. Това беше преди повече от два месеца. Синините и раните по главата му бяха заздравели. Личаха само няколко дебели колкото молив червеникаво-розови линии по челото и от двете страни на лицето му. Може би завинаги щяха да останат там или пък щяха да избледнеят. Само времето щеше да покаже. Като изключим това, изглеждаше добре.
Беше адски отслабнал. Толкова много, че вече не приличаше на моя пухкав татко, а на черупка, в която навремето се е побирал един голям мъж. Един велик мъж... Докато майка ни не ни напусна, беше точно такъв.
Справих се с хлипането, но сълзите закапаха.
- Защо ти трябваше да се забъркваш с Блейн? Защо? - Потърках брадичка в ръката му, облегнах се на гърдите му и позволих на всички емоции да се излеят. Гневът, който изпитвах към него, задето се докара до това положение, задето беше пияница, задето ме остави сама да се оправям с кашите. За кой ли път! Както винаги ме бе насадил да се боря с всичко сама. - Този път наистина прекали, татко. Нещата, които върша, за да... - Не довърших, не исках да призная на глас, че бях станала придружителка заради него. Независимо дали спях, или не с клиентите си, звучеше лошо, както и да го погледнеш. Самата дума „придружителка“ беше с доста изразен негативен подтекст и не се асоциираше с нищо положително. - Правя всичко по силите си. Браня Мади, предприех какви ли не действия, за да остане в колежа. И тя се справя страхотно. Дори се е запознала с едно момче... може да се наложи да се разбудиш и да му сриташ задника. - Гледах лицето му с надежда, молех се да отвори очи.
Нищо.
Взех носна кърпичка от нощното шкафче и издухах носа си.
- През последните два месеца срещнах страхотни хора. В началото си мислех, че ще бъде истински ад да работя за леля Мили, но знаеш ли, оказа се доста приятно. Първият ми клиент беше Уестън Чанинг Трети. Да, Трети. През цялото време му се подигравах заради името. - Засмях се и пак се пренесох в онзи миг, когато се запознах с Уес. Как в момента, в който го видях да се качва по стълбите на брега, разбрах, че ще ме помете с чара си. - Уес ме научи да карам сърф. Той също ми помогна да осъзная, че не всички хора са създадени да бъдат равни.