Засмях се, облегнах се и вдигнах крака на ръба на леглото. След което разказах на баща си за двамата си любимци. За Уес, който е от много богато и много мило семейство и прави филми. Обещах му, че ако се събуди от комата, ще го заведа на кино да гледа някой от тях и че ще му купя огромна кофа с пуканки.
- И после се появи Алек. Французин, татко. Истински французин във всеки един смисъл на думата. Наричаше ме „mа jolie“. Това на френски означава „красавица“. И трябва да призная, че ми харесваше да ми казва така.
Избутах косата от лицето си и се загледах в тавана. На плочките над леглото на татко бяха нарисувани море и плаж. Хареса ми. Беше хубаво да си мисля, че когато се събуди, първото, което ще види, ще е морският бряг, а не някаква стерилна бяла стая.
- Алек ме рисува, татко. Може би някои от картините няма да ти допаднат, понеже на тях съм без дрехи. Но той не се възползва от мен. Не и в този смисъл. Забавлявахме се. Алек ме обичаше. Само че говоря за любов, различна от всяка друга, която съм изживявала допреди него. Любов, която няма нищо общо с истинските, силни чувства, които все още изпитвам към Уес. Бих оприличила тази обич на любовта ми към Жинел, ако Жин беше мъж. Плюс физическия контакт. - И ако трябваше да бъда честна пред себе си, това, което чувствах към Уес, беше много, много повече. Усмихнах се и погледнах татко. Не, очите му бяха все така затворени. - Алек ме научи, че няма нищо страшно и нередно в това да обичам и други хора освен теб, Мадс и Жин. Че може да харесваш, дори да обичаш един човек, без да се налага да си с него завинаги. Беше хубаво да го проумея. Времето с Алек ми помогна да разбера и някои неща за себе си. Тъжно е, като се замисля, че никога повече няма да видя и двамата. Макар че за Уес не съм сигурна. Все още съм много объркана по отношение на него, татко. - Погледнах лицето му, така спокойно и кротко, и осъзнах, че сега беше единственият миг, в който можех да споделя това, което ме тормозеше и не ми даваше мира вече повече от месец. Да облека в думи онези мисли, които пропълзяваха в подсъзнанието ми. Отправих очи към вратата, но почти не виждах от сълзи. Когато се уверих, че никой не може да ме чуе, излях си всичко:
- Татко - гласът ми трепереше, - има голяма вероятност да се влюбя в Уес. Истински да се влюбя. И знаеш ли какво? - попитах, макар и да бях наясно, че не може да ми отговори. - Това адски ме плаши. От начало до край историята за връзките ми с мъжете е една грамадна купчина с боклук. Вонящ боклук. Сърцето ме подтиква да направя крачката, но някакъв глас в подсъзнанието ми постоянно ми напомня за поредицата безпишковци преди него. Освен това трябва да работя още десет месеца, за да изплатя дълга ти към Блейн. И разбира се, Уес предложи да го покрие. Помоли ме да не си тръгвам. Но аз го направих. Оставих го в Малибу.
Затворих очи, облегнах се назад и сложих ръка върху сърцето си. Болеше. Болеше заради погубеното обещание за нещо повече от приятелство, онова „повече“, което не можех да приема и отхвърлих. Но копнеех да го приема. Исках го повече, отколкото съм искала каквото и да е на този свят. Не бях момиче, което си прави някакви грандиозни планове за пари, коли, безкрайна младост. Не, аз израснах бедна, работех много, грижех се за сестра си и помагах на баща си да оцелее. Животът на Уес не беше като моя, никога не е бил. И в това откривах нещо много съблазнително и чаровно. Но времето не беше подходящо за връзка между мен и Уес. Затова бе така лесно да падна в прегръдките на Алек. Докато не се уверяхме, че така е писано да стане, имахме да извървим дълъг път, още много щяхме да преживеем.
- Иска ми се да се събудиш, татко - хванах ръката му и пак я целунах. - Да се събудиш скоро. Нуждаем се от теб. Мади има нужда от теб. Аз имам нужда от теб.
След няколко минути сестра ми и Жинел се върнаха. Слушах как Мади му съобщава последните новини от училище, но умишлено пропусна да сподели за онова момче, за което бях планирала да я хвана натясно и да я разпитам. После Жин му разказа няколко вица, които научила наскоро. И през цялото време три чифта очи чакаха и дебнеха за някаква следа от движение върху лицето на татко, следа, че все още е тук, че не ни е напуснал съвсем.
Преди да тръгнем, лекарят ми даде пълна информация за състоянието му и каква е прогнозата. Физически беше добре, почти напълно излекуван от раните. Всеки ден идвал терапевт, който се занимавал с ръцете и краката му. Щели да покажат на Мади как сама да раздвижва и стимулира кръвта в крайниците му. Ненавиждах идеята, че сестра ми трябва да се учи и да го прави сама. Мисълта, че няма да съм тук и че ще оставя семейството си само да се бори в този труден момент, ме убиваше.