Когато тръгнахме, бях готова за битка, настройвах се за предстоящото разчистване на сметки.
Вкъщи, трябваше да си ида вкъщи, да ям домашно сготвено ядене, да изпия няколко бири с най-близките си, да легна да спя и да забравя последните два месеца.
Утре... утре трябваше да се видя с Блейн.
ГЛАВА ДВЕ
С Жинел минахме през казиното, решени на всичко, само и само да изпълним мисията си - да отидем до офиса на Блейн, да му дам чека с втората вноска и да се махнем от това проклето място. Ден след това имах записани часове за разкрасяване, а на следващата сутрин трябваше да съм на самолета за Чикаго, където ме очакваше моят нов клиент.
- Защо според теб офисът му е в хотел? - попита Жинел, докато минавахме покрай оскъдно облечените момичета, които сервираха напитките.
Нямаше и десет сутринта, но алкохолът вече се лееше с лека ръка. Има си причина комарджиите да не могатда видят, че светът навън съществува. Изкуствен шум, музика, бюфет с храна и напитки по цял ден, за които не трябва да плащат, стига да играят. Ето защо хората се превръщат в пияни зомбирани комарджии, които умират да ударят поне една печалба. Но тя така и не идва. Казиното винаги печели. Всеизвестен факт е, но въпреки това хората са ужасно тъпи и продължават да опитват късмета си, харчейки парите за колежа на децата си. Или за наема на жилището на семейството си. В случая на баща ми закоравелият комарджия взема назаем пари. Много пари. Повече, отколкото може да върне до края на живота си.
Всичко заради една печалба. Всичко в името не Нейно Величество Съдбата. В моята история Съдбата пушеше, имаше изкуствени цици и беше преносител на всяка венерическа болест, позната на човечеството.
- Веднъж Блейн ми каза, че нямало нужда да държи в тайна бизнеса си, че бил „инвеститор“. Вероятно си мисли, че като притежава офис и персонал, не е престъпник, какъвто всъщност е, а бизнесмен.
Жин изпъшка, направи балонче с дъвката си и отсече:
- Много хитро.
- Е, да, никога не съм го определяла като глупак. Само безсърдечно копеле с черна душа.
Качихме се в асансьора и слязохме на неговия етаж. Когато спряхме пред вратата, оправих коса и придърпах тениската си, за да не се вижда гола плът. Бях си сложила коженото яке и високите ботуши с шпори на петите, с които карах мотора си. Черешката на тортата беше яркочервеното ми червило, което издържаше двадесет и четири часа и което щеше да ми придаде онази нацупена физиономия, сякаш горя в пламъци. Чувствах се безстрашна, уверена и напълно способна да се справя с една мижитурка с малък пенис. Честно казано не беше малък, а съвсем нормален, предполагам среден размер, но ми ставаше някак по-добре да си го представям напълно лишен от всякаква мъжественост.
Хванах дръжката и се обърнах към Жин:
- Добре, ти си дотук.
Очите й горяха от нажежена ярост. Тя постави ръка на кръста си и ми отправи поглед, който заявяваше: „О, това никога няма да се случи“.
- Ако дори и за секунда си си помислила...
С бързината на нинджа сложих ръка върху устата й и доближих лице до нейното. Усетих аромата на дъвката.
- Жин, Блейн вече успя да съсипе един човек от семейството ми. Да го нарани лошо, много лошо, Заплашил е да направи същото с мен и Мади. Не мога да му позволя да застрашава живота на още някого, когото обичам. Искам да слезеш и да ме изчакаш на бара. - Бръкнах в джоба си и набутах в ръката й една двайсетачка. Очите й се навлажниха.
- Ами ако те нарани?
- Няма да го направи, повярвай ми. - Гледах я открито, държах да види колко непоклатимо е решението ми, до каква степен съм готова - почти до освирепяване - да я браня и колко много я обичам. Тя си пое бавно дъх.
- Добре, ако не си долу до тридесет минути, викам ченгетата.
- Става. Сега тръгвай, преди някой да те е забелязал - завъртях я и я подбутнах към асансьора. Изчаках, докато се качи.
- Обичам те - каза.
- И аз те обичам. Ще се видим след малко, курвичке. Очите й се разшириха, но преди да успее да зейне срещу мен, вратите на асансьора се затвориха. Засмях се, смело надянах маската си и запретнах ръкави да се справя с чудовището.
* * * *
Интериорът в офиса на Блейн беше решен в червено и бяло. Напомняше ми на онези знаменца, които размахват по време на автомобилните състезания. Обстановката не внушаваше никакъв прилив на вдъхновение и въображение, а само желание за лесна печалба. Една блондинка с огромен силиконов бюст, с талия на анорексичка, с малък задник и още по-малък коефициент на интелигентност ме поведе към офиса му.
- Господин Пинтеро, Миа Сондърс е тук. - След което ми позволи да мина покрай нея.