- Ти ли си Миа? - попита, докато слизах от мотора и се приближавах с широки крачки към него, напомняйки си да поклатя бедра малко повече от обикновено. Очите му грейнаха от удоволствие. Одобрително погали с поглед формите ми.
- Аз съм. А ти си Уестън Чарлс Чанинг Трети? - вдигнах три пръста във въздуха, а другата ръка сложих на хълбока си. Той се засмя и се облегна на джипа, като ми предостави още по-добра гледка, излъчвайки голите си гърди. Мамка му, беше красив. Когато погледът му срещна моя, зелените му очи потъмняха.
- Трети - отвърна и също вдигна три пръста. - Приятелите ми ме наричат Уес - подметна.
- А аз приятелка ли съм? - попитах лукаво.
- Човек трябва да се надява, госпожице Миа - смигна ми и мина зад джипа, отвори багажника, извади бяла тениска, нахлузи я през мократа си коса и скри прекрасното си тяло. Почти му поблагодарих - вече нямаше какво да ме разсейва толкова много.
Тъпата Барби моментално изчезна (за пореден път) и интелигентната Миа пак се появи.
- Готова ли си да тръгваме?
- Парите са твои - ти казваш къде и кога - предложих.
Уес облиза устни, пак ме огледа, усмихна се и поклати глава.
- Бих ти предложил да те закарам, но изглежда вече имаш превоз.
- Няма проблем. Ще те следвам.
* * * *
Докато стигнем до дома му в Малибу, либидото ми се бе успокоило, но имах подозрението, че няма да е нужно голямо усилие от негова страна да ме накара да загубя баланс. Порталът се отвори. Една стръмна извита алея водеше към къща, на каквато човек би се натъкнал по-скоро в планината, но не и в Малибу. Не беше всъщност точно дървена къща. Беше изградена от гигантски камъни и дърво. Навсякъде наоколо имаше пищна зеленина, сякаш постройката да се скрие като в тайна пещера.
Свалих си каската, метнах раницата на гръб и го последвах по каменните стълби. Вратата не беше заключена. Предполагам, че ако живееш в Малибу и имението ти е обградено с висока ограда и има грамадни порти, не се тревожиш че ще те оберат. Но пък беше възможно да е назначена охрана или поне да е помислено за охранителна система.
Влязохме в огромна стая, облицована с тъмно дърво. Дъските в центъра на тавана бяха оголени. Подовете бяха от наситено на цвят черешово дърво. Имаше плюшени канапета в бургундско червено, меката материя на които примамваше да се затичаш и да се метнеш на тях. Бяха постлани килими, но не изящни като в богаташките къщи. В цветовете и изработката им имаше по-скоро нещо екзотично, дори грубо. Помещението беше светло и проветриво, навсякъде се виждаха прозорци. „Центърът за развлечения“ заемаше една цяла стена, дълга около петнадесет метра. По рафтовете и специално направените в стената дупки бяха наредени стотици книги, DVD-та, и какво ли още не. Невероятно красиви рогозки и фино тъкани платна в изящни цветове висяха по останалите свободни места. Растения и изкуство навсякъде, където ти попадне окото. Не бях очаквала нищо подобно от мъж около тридесетте или малко повече. Реших по някое време от престоя си да разбера възрастта му и с какво се занимава. Човек трябва да е много умен или безобразно богат, за да притежава такива неща.
- Това място е изумително - казах, приближих се до отворените френски прозорци и излязох на дървения, ограден с груби метални парапети балкон. Възхитителна гледка - чак до хоризонта се диплеха планини, навред зеленина. Понеже живеех долу, до центъра на Лос Анджелис, не бях имала възможността да оценя колко е красива Южна Калифорния.
Уес се усмихна, хвана ме за ръката - дланта му беше топла и мека.
- Ела, ще ти покажа с какво ме привлече това място. - Той ме дръпна за ръката и ме поведе към задната част по верандата, която опасваше къщата. И дъхът ми секна от гледката.
- Господи! - прошепнах с изумление и благоговение.
Ръката му пареше върху моята и изпращаше електричество към врата ми, който също гореше и жужеше. Пред мен се бе проснал Тихият океан. Обгръщаше и поглъщаше цялата задна половина на къщата.
Уес се наведе към мен и ми прошепна, сочейки с пръст надалеч към едно парче камениста земя:
- Онова там е плажът Ел Матадор - каза достатъчно близо до ухото ми, така че дъхът му целуна кожата на бузата ми. Оттук почти виждах къде беше карал сърф допреди малко.
- Това е... - думите ми бягаха.
- Изумително. Знам - отвърна, но в гласа му нямаше самодоволство. Не. Самият той се потапяше в гледката по своя си начин - сякаш съзерцаваше чудо, а това наистина ме изненада. Човек, който живее тук, вижда океана ежедневно и въпреки това всеки път този дар на природата го изненадва.