Той излезе от колата, мина от моята страна и ми отвори вратата. Сложих ръка в неговата и скочих от джипа. Избутах очилата си нагоре и ги закрепих на косата, за да мога да погълна с поглед потъналите в зеленина градини и сградата, която, изглежда, бе запазена тук от столетия.
— Музей и градини „Визкая“. От доста време искам да видя това място. Правих доста проучвания и може да се окаже перфектното място за бъдещ сценарий, по който работя. — Той хвана ръката ми и влязохме.
След като ни запознаха с изискванията към туристите, имахме пълната свобода да се разхождаме из имението и градините. Уес ме водеше от стая в стая. Едва можех да обхвана с поглед цялата тази красота — колекции от произведения на изкуството, огромни спални като за цар. Кой освен безумно богатите знаеше, че такива места изобщо съществуват? И тогава истината ме удари.
Мамка му! Уес беше много богат. Милионер или милиардер, не можех да си спомня. Не че имаше значение за мен. Парите трябваха колкото да можеш да посрещнеш ежедневните си нужди и да се позабавляваш. Не ми бяха нужни колосални суми пари, за да бъда щастлива. Само толкова, колкото бяха нужни да отърва кожата на баща ми и да продължа с живота си.
За първи път Уес бе така мълчалив. И двамата бяхме прекалено погълнати от изяществото, от историята, от детайлите, които създателите на това място бяха сглобили в нещо толкова уникално. Всяка стая в замъка беше единствена по рода си, уникална по свой начин. Основа на нечий семеен живот. Членовете на това семейство отдавна бяха загинали и бяха дарили имота си на общината на Маями, която се грижеше за него безупречно. Това място носеше пари на общината и беше едно от местата, където хората сключваха бракове, където се правеха филми. Място, което позволяваше на останалата част от населението (деветдесет и девет процента), която не можеше да го види с очите си, да ахка и охка, да въздиша по несметното богатство на бившите собственици. Тук се усещаха магически, нереални вибрации. Като на всяко подобно място.
Като във всеки разточително изграден и обзаведен замък.
— Ще ме заведеш ли до някой замък? — вървяхме бавно по дългия коридор. Колекцията от произведения на изкуството не можеше да бъде продадена просто защото повечето неща бяха безценни. Някои бяха от Ренесанса.
Той вдигна брадичка, затвори очи и после ги отвори бавно, сякаш се опитваше да избистри зрението си.
— Разбира се. Има няколко много красиви в Германия. Можем да планираме едно пътуване до там.
Ей така, да планираме пътуване. Колко беше лесно. И то до Германия. Ето така живееше един процент от хората. Най-далечната точка, до която бях ходила, беше Хавай. Никога нямаше да имам възможност да изкарвам толкова пари, с които да си позволя да пътувам извън страната.
— Не е ли много скъпо? — Опитах се да прикрия уплахата и тревогата, които се настаниха в мен с простото изречение „Можем да планираме едно пътуване“.
Той сви рамене.
— Не и за мен. Капка в морето. Капка в морето, любима.
Капка в морето. Да, за хора с позицията на Уес, беше капка в морето. Мамка му! Все някога трябваше да проведем разговора за несметното му богатство и за липсата на такова от моя страна. Сузи беше най-скъпата вещ, която притежавах, а не струваше и колкото една „Хонда Сивик“ втора употреба. Поех дълбоко дъх и стиснах ръката му. И точно тогава, в онзи миг, си обещах, че никога няма да позволя парите да застанат между нас. Ако искаше да ги пръска за екскурзия до Германия, той знаеше какво може да си позволи и какво не. Никога и по никакъв начин нямаше да засегна мъжкото му достойнство, но щеше да се наложи да поговорим, когато всичко това приключи.
Минахме през френските прозорци и пред нас, докъдето ти виждат очите, се простираха сложно изваяни спирали от зеленина.
— Това са били вилата и градините на бизнесмена Джеймс Диъринг от „Диъринг — Маккормик Интернешънъл Харвестър“ — каза Уес след доста голяма пауза.
Нищо не ми говореше, но слушах и кимах. Очевидно Уес бе разучил всичко за историята на мястото и семейството им, а докато го слушах, имах чувството, че съм влязла в Тайната градина — изумително, магическо усещане. Уес бе застанал пред стъпалата, които водеха към една от многото градини.
— В имението се намират италиански ренесансови градини, запазени от древни времена гори, както и автентични сгради от малко населено място с оригиналната дърворезба. Величествено е, нали? — попита, докато вървяхме, хванати за ръце.
Градините наистина бяха магическо място и вероятно от общината даваха луди пари за поддръжка. Всички растения бяха подкастрени до последния и най-дребен детайл. Сложният дизайн, оформящ храстите и тревата, ми напомни на лабиринт и в същото време на ръчно изплетена дантела. Уес посочи напред към едно определено местенце и поясни: