— Зададох ти въпрос — изкрещя той.
— Не — една-единствена дума, поглед в очите на Уес и предизвикателство да не си и помисля да не му вярва.
Опрях длани в гърба на Уес, но наистина не знаех какво да правя. Не исках да става по-лошо. Сълзите се ронеха по лицето ми.
— Уес, бебо, пусни го. Антон само се опитва да ми помогне да преодолея това, което се случи. Моля те, пусни го. Ще говорим. Само ти и аз. Не ме е наранил.
— Какво значи това, че не си можел да я докоснеш? Защо дори го казваш? — Уес звучеше като гръмотевица в лицето на Антон. За втори път Антон прояви търпението на светец, което бе странно. Все пак едно от хобитата му беше да се боксира и се бе отдал на това хаби като истински маниак. Нищо не му пречеше да разбие лицето на Уес, или поне да разруши коридора, докато се опитва да го пребие.
— Когато дойде тук, не можеше да понесе най-обикновен жест на приятелска прегръдка, брат. Беше зле, човече, казвам ти.
Паднах на колене. Не. Не. Не. Не. Уес не биваше да знае. Не исках това да съсипе всичко между нас. Тази информация беше прекалено изненадваща за него, прекалено важна за двама ни. Сега Уес щеше да разбере колко съм повредена психически. И това нямаше да го удовлетвори. Нямаше да иска една луда в живота си. Колко малко време бях прекарала с него, толкова недостатъчно!
Хедър извика нещо, но не разбрах какво — бученето в главата ми беше оглушително. Веднага бях вдигната на ръце, свита като в пашкул в единствените ръце, в които исках да бъда. Уес.
— Любима, съжалявам. Бебо, всичко е наред, всичко е наред.
Треперех до гърдите му. Някак стигнахме до апартамента, седнахме на дивана и аз се свих в скута му. Той ме прегръща дълго, много дълго, а аз плачех и не можех да спра. Успокояваше ме, галеше косата ми, говореше ми мили, сладки неща. След много време усетих изгаряща жажда. Той ме накара да изпия няколко глътки вода от чаша, която се появи сякаш от нищото.
— Ще ви оставим сами. Amigo, съжалявам. Не знаех. Puneta! Lo siento.
— Ако имате нужда от нещо, оставих визитките ни на плота. Ще видя как сте малко по-късно. Грижи се за нашето момиче — каза Хедър.
Нашето момиче. Те мислеха, че съм тяхното момиче, но аз исках да бъда само момичето на Уес. Подсмъркнах във врата му, вдишах аромата на океан. Така ми се искаше да сме в къщата му в Малибу. Не в Маями, в някакъв непознат, макар и красив апартамент.
— Добре ли си? — Той вдигна главата ми и избърса последните сълзи от лицето ми. Кимнах. — Гладна ли си? — Поклатих глава. — Жадна? — Същият отговор. — От какво имаш нужда?
— Искам да ме обичаш.
— Миа, обичам те от мига, в който свали онази моторна каска на брега. По дяволите, може би те обичам още от момента, в който майка ми ми показа онези твои снимки в уебсайта. Тогава знаех, че трябва да те имам. И не само в леглото си. — Той ме притисна силно към себе си. — Макар че обичам и това. — Усмихна се закачливо. — С теб, Миа, винаги е било повече. Всичко в теб ми говори, вика ме, предизвиква ме. Тялото ти ме прави слаб от желанието да го имам. Любовта ти към живота и всичко ново ме кара да сложа целия свят в нозете ти само за да видя усмивката ти. Ще те обичам днес, утре и всеки един ден след това.
— Докажи го — казах.
Той въздъхна.
— Любима, трябва да поговорим.
— Докажи го — гласът ми звучеше умоляващо.
Той прокара пръсти през пясъчнорусата си коса и после по лицето.
— Мамка му!
— Чукай ме!
Той поклати глава.
— Не и тази вечер. Тази вечер ще те боготворя.
ГЛАВА ДЕВЕТ
Напред, назад. Напред, назад. Внезапно спиране. Дърпане на косата. Ядосана гримаса. Дълго, безкрайно дълго мърморене под носа. Завъртане. Повторение на процедурата от начало.
Гледах как Уес крачи като заключено животно пред очите ми. Имах чувството, че подметките на обувките му ще се подпалят. Изведнъж спря, стисна длани в юмруци и се обърна към мен.
— Мамка му, ще го убия. Ще го съсипя. Политическа кариера? — Прокара пръсти напреки през шията си — Край. Ще плати, и то с кръв.
— Той вече го направи — погледнах към него. Хладината в стаята се превръщаше в нажежена до бяло горещина. Очите на Уес бяха черни като нощ с едно съвсем тънко прозрачнозелено кръгче около тях. — Мейсън го смаза от бой — прошепнах.
Думите ми увиснаха във въздуха. Едва преглътнах огромната топка суха вестникарска хартия, която се бе събрала в гърлото ми като папиемаше. Опитах се да говоря, но погледът в очите му ме накара да млъкна. Веждите му се събраха и две гневни дъги бавно плъзнаха нагоре и набръчкаха кожата над носа му.