— След тази седмица ще бъда в Малибу за шест дни. Питах се дали ще има къде да отседна.
С напълно изпразнено от емоция лице Уес каза:
— Имаш апартамент.
Свих се от болка. Моят апартамент. Трябваше да изпразня мястото и да сложа нещата си някъде на склад. В същност, може би това бе едно от нещата, с които трябваше да се заловя през тези шест дни. Нямаше нужда да плащам наем за място, където не бях стъпвала почти седем месеца.
— Но аз мислех, че… — Тук Уес веднага ме прекъсна и скочи върху тялото ми на леглото. Ръцете му ме заковаха към матрака.
— Хвана се, нали! — И ме целуна толкова дълбоко, нежно, отдадено, че почти забравих, че трябва да ставам да се приготвям за репетиции. — Как те метнах на въртележката. — После зарови нос в шията ми, вдиша аромата ми. — Разбира се, че искам да си при мен. Родителите ми не ме оставят на мира да те върна в живота си.
— Да ме върнеш? Та ти дори не си ме имал.
Той седна на пети, сложи ръце около ребрата ми, плъзна ги под камизолката и започна да я избутва нагоре. Сантиметър по сантиметър.
— Имах те. — Поклатих глава. — Беше моя още тогава. — Пак поклатих глава. — Не беше ли така? — И вместо да насочи пръсти към втвърдените ми и пищящи за допир зърна, той започна да ме гъделичка. Пръстите му се забиха между ребрата ми и изтръгнаха от гърдите ми истеричен смях. — Признай, че беше моя! — каза настоятелно. Беше много трудно да чуя какво говори сред писъците и смеха. Поклатих глава и се опитах да хвана бързите му гъделичкащи пръсти. Не можех да дишам. Тялото ми сякаш не беше мое, но, мамка му, прав беше. Още от първия път бях негова.
— Добре, добре — умолявах.
— Не е достатъчно — поклати глава и изтегли ръцете ми над главата. — Кажи го.
Отне ми поне около двадесет дълбоки вдишвания, за да спра да треперя, да се свивам в конвулсии и да усещам гъдела по всеки нерв между ребрата си. После го погледнах в очите и някак разбрах, че отговорът ми беше наистина важен за него.
— Да, бях твоя още през януари, Уес — казах сподавено, гласът ми натежа от емоция. — Не исках да повярвам, опитвах с все сила да го отрека, да заровя чувствата в някой килер или да ги набутам на някой висок рафт, където никой не би ги намерил, дори самата аз. И най-малко ти. Но тези неща си имат свой начин да се освобождават и да вървят след теб. И се радвам, че се случи точно така. — Една-единствена сълза се плъзна по лицето ми. Уес се наведе и я изсмука.
— Обичам вкуса на сълзите ти. И знаеш ли какво?
— Какво? — попитах все така сподавено, докато бършех сълзите от лицето си. Погледът му беше фокусиран право в мен.
— И аз бях твой, любима. Още тогава.
Вчерашната репетиция беше брутална. Не ми помагаше много, че Уес беше там и гледаше, ръмжеше и мяташе кръвнишки погледи към Антон всеки път, когато отъркваше тялото си в моето или ме хващаше за таза. Прелъстителката в това видео трябваше да омагьоса мъжа, да го накара да прокърви от желание по нея. Сега бях по-уверена в собствената си кожа и присъствието на Уес ми помогна да преодолея кризата от докосването на друг мъж. С една дума, бях като огън, нищо не можеше да ме спре. Унищожително гореща и ослепително ярка. Мария беше супер екзалтирана и това не се промени при нито една стъпка, която правехме, докато заснемахме.
— Да, да, край. — Камерите спряха.
Ръцете на Антон бяха на бедрата ми, лицето му съвсем близо до корема ми в поза, която не можеше да се тълкува по особено различни начини. До преди секунди носът му плавно се движеше по обутия ми в чорап крак, зъбите му леко избутваха миниатюрната ми рокличка нагоре, но когато казаха край, това беше. Край! На секундата се преобрази в моя печен и супер хладнокръвен приятел Антон, който така старателно се опитваше да стои настрани от мен.
Планът проработи, защото паниката, която изпитвах през по-голямата част от месеца, бе започнала да отстъпва и да се разсейва. Мария беше права. Когато поговорих с Жин и с Уес за случилото се — двама души, които ме познаваха така, както никой друг, това ми помогна да преодолея страха. Разбрах също, че не само страхът от допира на друг мъж предизвиква тази реакция. Вината беше тази, която натискаше спусъка на кризите, на страха и истерията, в която изпаднах, когато Антон ме докосна. И в крайна сметка трябваше да приема, че бяха взела правилното решение. Спасявайки всички останали с решението да не съдя Арън, бях успяла да спася най-вече себе си. Никога нямаше да мога да живея с мисълта, че тези, които обичам, и че хилядите, които живееха в ужасяваща нужда от храна и медицинска помощ, трябва да понесат последствията.