— Всичко е както трябва да бъде, синчето ми. — Погледна ме и ми смигна.
Исках да я мразя затова, че се оказа права, но не можех. Любовта й към Уес бе цъфтяла през всички тези години, а и тя го познаваше по-добре от мен. Засега… но не за дълго.
ГЛАВА ДВЕ
Кашон номер пет бе опакован и готов за товарене. Беше пълен с дрехи. Преместих го до голямата камара с кашони, които вече бях опаковала. Джуди си пееше нещо в кухнята, докато залепваше със скоч кашоните с домакинските пособия.
— Тук съм готова — извика весело, а аз се намръщих. — Кукличке? Защо си толкова тъжна?
Раздвижих врат и го зачаках да изпука, което би било сигнал, че напрежението си отива, но това така и не се случи.
— Не знам. Мразя да се местя. Винаги изглежда някак… завинаги, окончателно. Сякаш, ако направиш тази крачка, вече не можеш да се върнеш обратно.
— Тинтири-минтири. Ти си си при нас. Мястото ти винаги е било при нас.
О, страхотно, като мебел. Нещо неподвижно и трупащо прах в някой ъгъл. Но аз заминавах след няколко дни при следващия си клиент, което означаваше, че все още се движа. И с Уес не го бяхме обсъдили. Исках да съм сигурна, че ще мога да довърша това, което правех за семейството си, и не исках моят нелепо богат приятел да ми помага с баснословно големи суми. Последното нещо в ума ми беше да се възползвам от финансовото му положение и да смуча от парите му като пиявица. Хората мразят използваните. Около тях се носи воня на развалени яйца, а аз никога нямаше да допусна да бъда такава. От друга стана, Уес очевидно обичаше да го използват за пари и искаше да точа от банковата му сметка на воля, което никога нямаше да стане.
Към обяд бяхме опаковали целия ми живот. Отне само три часа. Настроението ми никак не се бе подобрило. Извадих телефона и се обадих на кучката.
— Силно се надявам да ми се обаждаш за нещо интересно. Метнала съм око на един, който залага страшни кинти — каза Жин. Лицето ми се смръщи още повече, започнах да се давя и да се правя, че ще повърна. — Какво? Не смей да ме съдиш! Не аз излежавам по сто и двадесет хиляди на месец от… колко време мина? Шест месеца? Едно момиче трябва да се погрижи за бъдещето си, знаеш нали?
— Жин, сериозно ли ми говориш? Чичко паричко? Ти ми каза, че мъже, които залагат големи суми в казиното, не са принцове на бели коне, а залагат домовете си, жените си, парите на децата за колеж и се надяват като пълни глупаци да спечелят срещу банката. Не се хващай за такъв боклук. Човек, който има сериозно кинти, ще е в някоя частна стаичка на казиното, където се провеждат скрити и потайни покер турнири, с мъже, които имат суми, по-големи от тези в играта на Монополи, но техните банкноти са истински и няма да се надуват и да демонстрират какви са паралии пред едно обикновено момиче от Вегас. Успокой топката и говори с мен.
Балончето на дъвката й изкънтя в ухото ми и макар че почти ми спука тъпанчето, се радвах да чуя дъвката, а не вдишването на никотина, който с всяко дърпане увреждаше дробовете й. — Преместих се в дома на Уес. — Мълчание. — Жин? Ало?
— Преместила си се при ерген номер едно на нацията? Ти. Сериозно. Ли? — Звучеше изумена и думите й бяха украсени с известна доза не-се-ебавай-с-мен тон.
— Ами… не съвсем. Искам да кажа, да, в известен смисъл. Може би. Амм… да. — Загризах нокътя си и зачаках.
— Преместила си се при Кен от Малибу? — Примигнах и продължих да чакам. — Господин Имам всичко? — попита с лек презрителен тон. Най-добре беше да си мълча, защото засега това беше единственият вариант. Познавах я откакто се помня и знаех, че такива новини не се приемат много лесно, трябваше й време. — Златният бог на сърфа? — Този път гласът й прозвуча замечтано. Добре, сега вече се приближавахме към някакъв задоволителен резултат. — Писателят на сценарии за филми, който напълно променя героинята си, за да прилича на най-добрата ми приятелка. За този ли говорим? Преместила си се в къщата му, в имението в Малибу?
— Не е точно имение… — започнах да се обяснявам, но тя ме прекъсна на секундата.
— Затваряй си устата! Ти. Луда. Ли. Си? Трябва ли да те водя на лекар да ти видят мозъка? Ако изобщо имаш такъв?
Потърках главата си от едната страна и заопипвах скалпа си.
— Не, вече ми я преглеждаха.
Тя заръмжа недоволно.
— Добре, кажи ми едно. И наистина ми е адски трудно да те питам точно за това, но се налага. — Поех дълбоко дъх и зачаках удара. — Правиш го заради онзи ебалник без пенис и топки, който те нападна във Вашингтон? Това ли е?
Затворих очи и обвих ръце около тялото си.