— Предполагам трябва да направим нещо по въпроса?
Свих рамене и сложих ръкавиците.
— Никога не съм се занимавала с градинарство. Във Вегас имаме само камънаци и пясък. Камък вместо трева пред домовете. Кактуси вместо храсти. И вместо цветя — растения, които могат да живеят без вода. Не им е нужна кой знае каква грижа, за да оживеят.
— Но радостта идва от това да се грижиш и обичаш нещо друго освен само себе си.
Да, правилно.
— Виждаш ли онова растене там? — Последвах пръста му, който сочеше някакво зелено растение, което не приличаше на другите. — Този плевел в крайна сметка ще завземе цялата почва в саксията с Пау Пау.
Сбърчих нос, понеже нямах представа какво е Пау Пау. Той се засмя широко:
— Това е храст, но цъфтящ. Виж това — той вдигна едно стъбло, на което имаше цвете, каквото не бях виждала никога досега. В средата беше с цвят на тъмен патладжан, но листенцата му по края бяха светложълти и дори зеленикави. Уникално, няма спор. — Този плевел ще зарази всички корени и ще унищожи красотата, която се опитва да поникне. Нещо като негативите мисли.
Негативни мисли?
— Как така?
Той се усмихна меко, очите му грейнаха още по-зелени.
— Седни до мен, Lucita.
Направих както ме помоли и настаних задника си на ръба на една голяма саксия.
— Негативните мисли са като посети в мозъка семена. И когато пораснат, завладяват целия мозък и поразяват способността ти да виждаш красотата и истината. Да видиш честността зад една личност. И накрая, когато тези мисли завладеят всичко, изгубваш и зрение за радостта да имаш този човек в живота си. Като плевелите. Ще расте и ще заразява всичко около себе си, докато не унищожи всичко красиво, и накрая ще имаш нещо, което по принцип не си искала от самото начало. Плевелът, или в този случай — негативната мисъл.
— Изненадваш ме.
Сложих ръка върху бицепса му и стиснах. Но когато той сложи ръка на коляното ми, застинах. Страхът в комбинация с нещо грозно запълзяха от крака по цялото ми тяло и двете се събраха в корава тежест, притискаща гърдите ми. Без дори да осъзнавам, спрях да дишам. Зелените му очи изучаваха моите. После бавно затвори очи и отмести ръката си. И пак можех да дишам.
Извърнах глава, обвих ръце около коленете си и започнах да вдишвам през носа и да издишвам през устата. Отчаяно се опитвах да запазя самообладание и да се преструвам, че нищо не се е случило. Не се получи. Той забеляза, но тактично не направи никакъв коментар. Когато най-сетне се съвзех, той отговори на репликата ми. Размърда палаво вежди, облиза разкошните си плътни устни:
— Да, изненадвам повечето хора.
И ето го пак саркастичния мъж, когото вече опознавах.
— Значи, градинарството ти е хоби?
— Si — кимна. — Обичам да гледам как се раждат красиви неща. И обичам да ям това, което съм отгледал. — В тона му имаше гордост. Когато говореше за хобито си, в гласа на този Латино Лав-а имаше любов. Това го правеше по-реален, по-земен. Думата „ям“ отекна в съзнанието ми и остана там. Спомних си за вечерта, когато се хранихме навън, и колко бързо се нахрани, и как реагира, когато казах, че не съм яла.
— Обичаш ли храната? — попитах, докато си играех с листото на храст, чието име не знаех. Всичко беше така ново, така екзотично за моето нетренирано око.
Антон стана и закрачи към един друг храст.
— Храната е много важно нещо и никой не бива да живее без храна.
— Звучиш като човек, който е живял, без да се храни, и знае какво е глад — казах.
Устните му се свиха, челюстите се стегнаха. Бинго!
— А ти ще ми кажеш ли защо застина, когато те докоснах по коляното по най-приятелски начин? Макар че бих искал да те докосвам по много други начини. Ако пожелаеш.
Очите му горяха с огромен интензитет и това само доказваше, че ме харесва и желае така, както го желаех аз, само че не беше писано това да се случи.
Тръгнах между цветята и растенията, без да отговарям на въпроса му, както и на коментара му, че го привличам.
— Какво е това? — попитах и посочих един храст с яркожълти остри топчета и с подобни на папрат тъмнозелени листа.
— Сладка акация. Цъфти през цялата година, но не я докосвай — каза точно когато докоснах едното жълто топче и бодличките му се забиха в пръстите ми. Отскочих назад и размахах убодената ръка. Той я хвана и засмука убодения пръст.
Три неща се случиха в един и съши миг. Първо, ниско в корема ми пламна пожар и разбуди всички желания, страст и похот. Потребността се настани влажна и хлъзгава между краката ми. Второ, това страшно, разяждащо и тревожно усещане се усука около цялото ми тяло и ме скова напълно. Като парализирана. И трето, зрението ми помътня, виждах само черно, мрак. И когато отворих очи, бях пак там, опряна и притисната към онази шибана стена.