— Но ти си моят избор. Ти си моят живот. Не мога да работя с друг.
— А аз не мога повече да ти бъда асистентка.
Лицето му се изкриви в гневна гримаса.
— Не си никаква шибана асистентка! Да, вярно е, че се занимаваш с всичко покрай мен, но ти оправяш всичко! Кажи ми какво искаш от мен. Само кажи, Ейч. И е твое. Не мога да стигна там, закъдето съм тръгнал, без ти да си до мен.
Мария ме побутна.
— Тези двамата чукат ли се? — Ако не знаех истината, и аз бих предположила същото. Поклатих глава. — Значи може би трябва да започнат — отбеляза тя.
— Не, те са по-скоро като брат и сестра. Нещо като да се караш с най-добрата си приятелка. Имаш ли приятелки?
На лицето й цъфна огромна усмивка, която я направи още по-красива, ако това изобщо бе възможно. Кучка. Исках да я мразя, но тя беше прекалено печена и се оказа, че притежава огромна духовна сила, с която всеки трябваше да се съобразява. Освен че беше много добра в това, което правеше, имаше и изключително професионално отношение.
— Три духовни сестри. Изцяло им принадлежа на тези кучки. И ме побъркват. Луда ме правят. И това тук пред нас е същото, само че тези двамата никога не са си казвали колко много означават един за друг. И сега наблюдаваме последиците от това.
Устните й образуваха едно безмълвно О, докато наблюдавахме скандала, който, за жалост, приключи твърде бързо, защото Хедър излезе от стаята и затръшна вратата. По дяволите, май бях изпуснала най-важната част.
— Мамка му — изрева Антон. — Terca puta mujer!
Погледнах въпросително към Мария.
— Мисля, че е време да тръгваме — кимна тя. — Когато един мъж започне да крещи заради една луда упорита жена, най-добре е да не му се пречкаме, докато изпусне парата.
Излязохме на пръсти от кухнята и от апартамента. И двете бяхме настанени в апартаментите за гости, така че слязохме на един и същи етаж. Мария тръгна в противоположната посока.
— Хей — извиках след нея.
— Да?
— Мислиш ли, че ще успея да свърша работа с видеото?
— Разбира се, че ще успееш. Имаш мен да те науча — смигна, отвори вратата си и ми помаха.
Моторът ръмжеше под задника ми, докато излизах от гаража и потеглях напред по улиците на Маями. Антон караше „Айкън Шийн“. Моторът беше черен, с хромирани елементи. Антон бе облечен в черни джинси, бяла тениска и черно кожено яке. Аз бях обула стария си чифт „Лъки Бранд“. Бяха износени, меки и не убиваха по деликатните места. Предимно на задника ми, който изглеждаше особено добре в тези джинси, и аз го знаех. Косата ми бе сплетена и плитката — подпъхната под яката на коженото яке. Бях облякла тениска от концерт, на който ходихме с Жинел във Вегас — „Seven Nation Army“ все още бяха една от любимите ми групи. Беше на червени, бели и черни райета. Карах „КТМ Супер Дюк“, обкантен с оранжево и черно. Моторът мъркаше нежно между бедрата ми и докосваше чувствената ми точица по-сладко от любовник. Има нещо изключително красиво и освобождаващо в карането на мотор.
Антон ми помаха с ръка и ме поведе през града към Маями Бийч. Когато спирахме на червено на светофарите, той ми подаваше по малко информация за местата, покрай които минавахме.
— Тук местните и туристите идват да си разклатят задниците — посочи към „Вашингтон Авеню“, където имаше безкрайно много клубове и дискотеки. После тръгнахме по „Колие Авеню“ — там имаше предимно хотели и ресторанти. Разбира се, минахме и по „Оушън драйв“. От едната страна бяха красивите сгради с изумителен дизайн, които ми посочи и Хедър на идване от летището преди почти две седмици, а от другата страна видях безкрай от зелена трева и палмови дървета, които се простираха чак до мястото, където зеленото се преливаше със синевата на морето.
Спряхме пред някакво много популярно и за туристи, и за местни заведение — „ДжелатоГоу“. Никога не бях опитвала такова нещо, но Антон се кълнеше, че няма по-вкусно на света. Влязохме в малкото кафене, което изглеждаше съвсем не на мястото си сред огромните просторни заведения и сгради край нас. Предполагам, че за Антон беше разумен избор, защото където и да се появеше, веднага го разпознаваха. Беше със слънчеви очила, които не махна дори вътре. Аз вдигнах моите и ги закрепих на косата си, за да огледам мястото и възможностите, които предлагаше.
— Значи „джелато“ е нещо като сладолед?
— Така е — кимна той. — Италиански сладолед, но се прави с традиционно приготвена сметана и мляко. Освен това се бърка по-малко и вътре остават малки въздушни мехурчета и изглежда по-гъсто. Предпочитам го пред сладоледа, защото ароматите са много по-силни и е по-здравословно.