— Омръзна мида се говори, че син ти не може да си хареса момиче. — каза накрая Нели Жлебинска и загледа Борис предизвикателно.
Той беше възмутен:
— И какво? Ще ме сватосвате чрез електронни устройства? Не, ви двете или си правите лоши шеги с мен, или … — и замълча, защото вероятно помисли нещо обидно за майка си и Нели. После продължи настръхнал: — След като толкова желаете да ме ощастливите, намерете ми момичето, което поднесе цветя на победителките от конкурса.
Професор Жлебинска не успя да скрие изненадата и тревогата си. После каза:
— Такова момиче не е влизало през входовете на изложението.
— Нито през изхода? — иронично подметна Борис.
— Да не е паднала от небето? — се засмя Марта. — Като другата Снежанка — тази от руската приказка — завалял сняг, направили момиче от сняг, а то оживяло…
— На този въпрос не мога да отговоря — сдържано рече Нели.
— Нито мъжа ти?
— Е, ако той пожелае…
— А ти да не мислиш, че като е толкова главен и важен, аз ще се церемоня с него? — отвърна Марта и веднага поиска среща.
И важният мъж Жлибинскш бе принуден доста неохотно и с уговорки да признае, че появяването на момичето в залата е един експеримент — първа демонстрация на „Мира“ — названието произлиза от думата „миракъл“ — чудо — и Жлебински почна да разяснява:
— Това е вид обемен телевизионен образ, много плътен и непредизвикан от подобен модел в студиото. Програмата му е заложена само като естетическо виждане на художника Девон и е осъществена по извънредно сложен начин. Съжалявам, Борисе, ти си бил поразен не от живо същество, а от един… мираж, от един идеал…
— А цветята, които тя даде? — попита Борис. Виждаше се, че не вярва на важния мъж Жлебински.
— Цветята тя не „даде“, а прибави към букетите в ръцете на победителките. Те имаха чувството, че приемат още една роза, която всъщност веднага се изгуби между другите.
— Аз чух гласа й. Той беше божествен като… като гласа на майка ми.
— Е, да — засмя се Жлебински. — За модел послужи гласът на великата певица Марта Матева.
— А, значи аз съм пропуснала да се насладя на твоята изненада? — викна Марта, а той безпомощно вдигна рамене:
— Щом предпочиташ да седиш под зелените дървета и да пиеш сок от плодове на кактус…
— Пиеше ми се, пих. А това чудо ще видя друг път.
— Скоро няма да има друг път. Демонстрацията е единствена. И докато не се уточнят някои важни подробности, втора няма да последва.
— Колко време ще се уточнявате?
— Може би година, може би пет, шест…
— Та тъй — предизвикателно подзе Марта, — извадихте на бял свят този призрак, колкото да замаете главата на бедното ми момче…
— Майко, моята глава не се е замаяла от призраци. Аз съм убеден, че това момиче съществува.
— Не, драги ми Борисе, не! — неотстьпчиво натърти Жлебински.
— Съществува! — процеди през свити устни зачервеният от гняв и вълнение Борис и най-невъзпитано напусна кабинета.
— Този млад човек може и да е прав — дълбокомислено каза Марта. — Аз съм готова да се потрудя заради него, след като се подкрепя. Ще ми предложиш ли нещо освежително?
След секунди Марта и Жлебински изпробваха най-новите освежителни коктейли, а секретарите на важния мъж обясняваха, че шефът е извънредно зает.
Когато Марта се прибра в къщи, лекомислената част от семейството вече обсъждаше преживяванията на Борис.
Малката Марта горещо убеждаваше брат си, че неговата Снежанка сигурно я има някъде и той трябва да тръгне да я търси.
Писателят Матев унило разгръщаше дебела книга и видът му ставаше все по-неприветлив.
Марта заяви, че отчаянието никога не я е спохождало, ако пък случайно изпадне в такова състояние, то ще намери изход. Междувременно тя набираше дълга поредица от цифри и ругаеше Световното изложение — заради него нямало свободни канали за междуконтинен-тални връзки. Най-после лицето и просветна и тя почти изпя:
— Добър вечер, докторе и професоре. Или там, при тебе, е ден? О, правиш сутрешните си упражнения? Тогава навярно ще си в състояние с отпочинал мозък да разрешиш моите проблеми. Е, по-добре е да се видим. Кога ще дойдеш? — и с тържествен тон съобщи на присъстващите: — Утре с нас ще вечеря професор доктор Беля. Радвате ли се?