— Да, шахматните комбинации едва ли биха ми помогнали. Само че знаеш ли, сега ми е някак неприятно, а може би дори ми е жал. Представяш ли си как съм го треснал с желязото по челото?
— Глупости! Интелигентска рефлексия! Хайде сега да му изближеш и гнойните язви…
— Какви язви? — стреснах се аз.
— Спокойно! Цитатът е от библията. Никакви язви няма той, само вътрешен черепно-мозъчен кръвоизлив и комоцио. И ръката му нещо не е наред. Вече е дошъл в съзнание, но се инати и не признава нищо, само твърди, че ще си разчисти сметките с теб. Разбра ли?
Неволно настръхнах, когато си спомних как изсвистя край бузата ми като лек ветрец тежкото острие…
Солидното военно учреждение се отличава от гражданската кантора с това, че тук командирите нямат секретарки, а строги, малко надменни секретари в изгладени униформи с пагони не по-долу от майорски.
Един такъв дълъг красавец, нечий син или внук, ни стопира в приемната и отиде да докладва на началника, че неканените гости са дошли.
След няколко минути, за нямо и почтително учудване на седящите в приемната с чанти на коленете полковници, секретарят ни покани при началника.
Ръководителят на военното разузнаване се надигна иззад бюрото си, за да ни поздрави. Той не беше в генералска униформа, а в обикновен, макар и скъп костюм.
— Здравейте, Константин Дмитриевич — поздрави той Меркулов.
Костя ме представи:
— Следователят Александър Борисович Турецки.
Старият воин, или вероятно най-точно — старият шпионин, не започна да лицемерничи, да се насилва с дежурното „много ми е приятно“, само ми стисна мълчаливо ръката, покани ни с жест да седнем и попита:
— С какво мога да ви помогна?
— Това е стара и объркана история и докато не засягаше нашето ведомство, ние не се бутахме във вашата кухня. Вие, разбира се, сте познавали полковник Скворцов?
— Защо „разбира се“? Просто го познавах. Нелепа смърт! И май че отдавна трябваше да ви изложа претенциите си. Намерили сте тялото, установили сте самоличността му, пратили сте го в моргата, после сте съобщили на роднините и в службата, а нататък вече не е ваша грижа. Но вие не! Някакви разследвания, проследяване, при вдовицата сте се опитали да се вмъкнете…
— Това е самодейност на млад служител. Посочена му е грешката. Обаче именно той намери в джоба на покойния полковник зашифрован факс. Ние го разшифровахме, забележете, без да привличаме странични хора към случая. А самия текст на посланието предадохме на ваш офицер с фамилията Осинцев, ако не се лъжа…
— Е, добре, а после какво?
— Ако сте го чели, ще си спомните, че там става дума за някаква среща, на която ще дойде и някой си Кук. Както успяхме да изясним с помощта на Федералната служба за контраразузнаване, Кук е бил агент на ЦРУ Действал е в Русия под прикритие като конгресмена Керуд, убийството на когото Александър Борисович разследва още от началото. Макар бавно и с труд ние установихме кой е обстрелвал колата, в която е пътувал Кук, повече или по-малко се добрахме до причините, а също и до това, че нещо е свързвало Кук и Скворцов. Както произтича от това? Произтича покушение срещу следователя Турецки вчера вечерта на стълбището в собствения му дом.
Началникът на ГРУ ни разглеждаше с умния поглед на човек, който харесва играта на интелекти и характери повече от спазването на общочовешките ценности.
— Много занимателно! — каза той и поощрително кимна.
После ме измери с интерес и аз разбрах от какво е предизвикан: бяха се опитали да ме убият, а аз имах наглостта да остана жив. Впрочем възможно е и да преувеличавах.
— Както се досещате — продължаваше Костя, — покушението не успя, а наемният убиец е задържан.
— Мога само да ви поздравя!
— Благодаря — кимна Костя и подаде на началника една снимка. — Погледнете, моля ви, може би го познавате!
Началникът инстинктивно протегна ръка и почти взе снимката, но веднага я хвърли на бюрото.
— Каквоо! — заплашително проточи той. — Какво намеквате! Не се увличайте, Константин Дмитриевич! Да не би да предполагате, че вашият следовател е пресякъл пътя на някого от нас?!
— Нищо подобно! Съвсем не искам да кажа, че вие или някой от вашето ведомство е санкционирал този терористичен акт! Но в душата на всеки не може да надзърнеш. Вижте, ако обичате, аз ви моля без задна мисъл!
— Е, добре.
Той разгледа снимката на човека с бинтована глава и сви рамене: