Генералът стана иззад бюрото, с което подсказа, че аудиенцията е приключила.
Ние също се надигнахме и аз едва успях да попитам:
— А не се ли страхувате, че информацията за съществуването на такова подразделение все пак ще изтече някъде?
— Не — скъпернически се усмихна той. — Дори да сте направили копие на дискетата, без нашето официално потвърждение, това не е документ.
— Ами ако проговорят самите бойци?
— Изключено! За тях съществуват само три авторитета на този свят. По-точно, вече само два. Не ви завиждам, господа!
— Защо?
— Аз направих своя избор и затова съм готов за всякакво развитие на събитията, а на вас тепърва ви предстои да преживеете терзанията на избора между служебния дълг и съвестта…
11.
Преди да тръгнем към началника на военното разузнаване, връчихме на Слава Грязнов заповед за задържането на Юрий Андриевски като заподозрян в убийството на гражданката Мешчерякова. И когато се върнахме от резиденцията на опозиционния генерал, се надявахме, че обаятелният хитрец от Службата за външно разузнаване вече се поти в моята приемна, докато очаква разпита.
Приемната беше празна.
Костя каза, че е направил кафе и ме кани при себе си, а аз реших да се обадя на Грязнов в криминалната милиция.
Докато набирах номера на служебния му телефон не бях съвсем сигурен, че Слава ще си е там. И все пак именно той вдигна слушалката и попита с весела злоба:
— Кой е, мамка му!
— Не е мамичка, а следователят Турецки.
— А, майсторът да поставя задачки! Чакай, нашият счетоводител ще ти прати сметката за бензина, който изгорих без полза!
— Защо го изгори? — добродушно попитах, тъй като знаех, че злобата на Слава е престорена.
— Ходих в Ясенево да докарам твоето приятелче Андриевски.
— Не го ли доведе?
Освен дишането на Слава чувах в слушалката и още някакви странични шумове и чукания.
— Естествено, че не! — викна Грязнов.
— Защо?
— Защото, за разлика от нас с тебе този юнак е ангажиран с работа. Мен, Грязнов, дори не ме пуснаха по-нататък от фоайето, сякаш съм някакъв куриер! Излезе някакъв тип в сако и заяви, че Андриевски е в командировка.
Сърцето ми прескочи — нима го изтървахме!
— В чужбина ли?
— Почти. В Северен Кавказ.
— Едва не ме изплаши до смърт, дяволе! Кавказ е съвсем друга работа.
— Нима? С голямо удоволствие бих арестувал твоето приятелче някъде в Брюксел.
— Какъв е тоя шум при теб? Ремонт ли почнахте?
Слава се засмя.
— Не, просто си вадя „буболечката“, защото вече не ми трябва. А после си помислих, че може би някой слуша още, и за всеки случай тропам с крака по пода. И какво ще правим сега?
— Подозирам, че Костя ще ни организира радостна изненада.
— Какво имаш предвид?
— Отдавна ли не си ходил на минерални бани?
— На какви?
— Кавказки. С минерална вода.
— Досещам се…
— Добре тогава. Приготвяй си походната чаша.
— Май повече ще ми потрябва походният пистолет.
Съобщих на Костя, че Андриевски не е в Москва, и докато си пиех кафето, той се обади на началника на Службата за външно разузнаване и поиска среща. Оня обаче му се изплъзна и препоръча на нежелания гост своя заместник Пермитин, който тъкмо се намирал по работа на „Лубянка“, така че нямало да се наложи да ходи далеч. Костя сухо благодари на началника за грижата. До уговорената среща оставаше още време, затова се заехме с текущата си работа.
Спомних си с какво се занимава в момента Грязнов, взех една от снимките и отидох при секретарката. Тя не ми помогна с нищо. Тогава предположих, че нашият неуловим фигурант е могъл да се устрои в кабинета ми през нощта и тогава имаше шанс да го е видял само нощният дежурен. Днес той седеше на първия етаж и скучаеше. Каза ми, че през неговото дежурство не е идвал такъв мъж — нито през работното време, нито след това. И изобщо никой не е идвал, защото при нас по своя воля и посред бял ден малко хора ще се разтичат.