— Аз дадох ордера на майор Грязнов — каза Костя. — Макар че това не влиза в преките ми задължения…
— Знам — прекъсна го нетърпеливо Пермитин. — Има си началник на отдела. Шелковников.
— Да — кимна Костя. — Но той по комунистически навик се страхува от вашето ведомство повече, отколкото от генералния прокурор!
Сянка на усмивка плъзна по тънките, сякаш изсъхнали устни на Пермитин. Но Меркулов не му позволи да се наслади на този малък триумф.
— Обаче аз, както знаете, не страдам от комплекси. И ако следователят ми донесе достатъчно основателни причини за задържане на заподозрения, аз, като заместник-генерален прокурор на Русия, отговарящ за следствената власт, давам санкция. Подписът на Шелковников в такива случаи не е необходим.
— Значи вие сте санкционирали ареста на Андриевски?
— Да.
— И какво му се инкриминира?
— Убийството на едно момиче, труженичка от кабинет за масаж.
Тук най-после презрителната надменност на Пермитин се смени с някакво живо чувство — не на страх или гняв, а безкрайно удивление.
— Не може да бъде?! За какво му е? Тя си е най-нормална съвременна курвичка, не е искала от него нищо, освен дребни подаръци.
Сега дойде ред на Меркулов да се учуди:
— Значи вие сте в течение на увлеченията му?
— Защо не? Все пак той ми е зет, нали?
— Да, но това някак си…
Пермитин се усмихна:
— Какво толкова! Покрай Мина той между другото се запозна и с дъщеря ми.
— Покрай кого?
— Хайде де! Преструвате ли се, или какво? Работният й прякор е Мината, защото без опаковка формите й са като на сексбомба, а в дрехи изглежда почти като ученичка — затова и я нарекоха Мината. Така че той не би могъл да я убие, а и изобщо Юра си е чистофайник. Аз исках да го взема в оперативния отдел — работата е интересна, бързо дават званията, но характерът му не е за там.
Ние с Костя бяхме леко шокирани.
— Искате да кажете, че Андриевски отдавна се познава с Мешчерякова? — попита предпазливо Меркулов.
— С кого?
— С убитата. С Катерина Мешчерякова.
Сега беше озадачен Пермитин.
— Каква Катерина? Мината се нарича Дина… Може би вие, приятели, сте сбъркали адреса?
Костя извади снимката, на която бяха запечатани Мешчерякова и Андриевски.
— Това момиче ли наричате Мина?
Няколко секунди Пермитин се вглежда, после поклати глава:
— Не, тази не я знам… Да не е случайно монтаж?
— Вземете я и проверете. Снимката е направена в деня на убийството, няколко часа преди смъртта на момичето.
— Вие да не сте поставили моя човек под наблюдение? — обиди се Пермитин.
— Не, не сме ние. Даже не го подозирахме, докато снимките не попаднаха при нас. А го е заснел един фотограф изнудвач.
— Глупак! — от сърце каза Пермитин.
— Кой? — поинтересувах се.
— Юрка е глупак! — злобно ме изгледа началникът на отдела на нелегалните агенти. — Колко пъти го учих смотаняка: ако ще да си на последния етаж на небостъргач, все пак дръпни щорите.
— Непослушен зет — въздъхна Меркулов.
— Това, да кажем, не е ваша работа! — отряза Пермитин.
— Без съмнение — съгласи се Меркулов. — Но затова пък наша работа е да разпитаме вашия зет, за да може да докаже той своята невинност.
Пермитин саркастично се усмихна:
— Не мисля, че намеренията ви са толкова святи. Май повече ще ви устрои, ако той не успее да се оправдае. Аз ви разбирам естествено. Това ви е работата и нямате вина, че на снимката е Андриевски, макар и с презряната от него милиционерска униформа… Но ще се наложи да изчакате, господа следователи, докато Юрий се върне от командировка.
— И накъде се е запътил, ако не е тайна?
— В град Грозни.
— Какво пък, щом планината не идва при Мохамед… — произнесе Меркулов.
— Не ви съветвам — бързо отряза Пермитин.
— Защо така?
— Прекрасно знаете и сами.
— Знам. И не разбирам какво може да прави там служител от информационно-аналитичния отдел на нашето славно разузнаване.
— При нас не е архив, понякога се налага да се анализира и по горещи следи.
— И кой ги е оставил?
— След време ще разберете.
— Някои неща вече знаем — заявих аз, може би по-предизвикателно, отколкото ми се искаше.