А и една след друга дойдоха две неприятности. Първо, писмо от контраразузнаването с въпрос: по чия заповед и с каква цел е встъпил в контакт с високопоставен служител от ЦРУ специалистът от информационно-аналитичния отдел на СВРЮ. В. Андриевски? Контраразузнаването го притиска за отговор, защото агентът на ЦРУ Дейвид Кук е пребивавал в страната нелегално под името на конгресмена Кук и е бил убит при нападение на криминални престъпници срещу волвото на Андриевски.
А по-нататък още по-лошо: появи се майор от криминалната милиция и размахва ордер за арестуването на Андриевски по подозрение, че е убил някаква проститутка.
Шефът на разузнаването изпитваше някак двойствено чувство: от една страна, беше доволен, че сега вече ще сложи на място непокорния Пермитин, а най-добре — да го прати в оставка. Но, от друга страна, ако Андриевски се окаже шпионин или криминален престъпник, него — началника — също няма да го погалят по главата…
Но перспективата да си разчисти сметките със заместника беше по-близка от възможните бъдещи неприятности, затова шефът очакваше с нетърпение Пермитин.
2.
— Разрешете! — Пермитин днес още повече приличаше на мумия.
Виж го ти, горделивеца, не иска да се обърне човешки!
— Влезте, Едуард Генадиевич! — независимо от проблесналата обида радушно го покани шефът.
Пермитин влезе и седна на стола, на който обикновено се настаняваха подчинените, които викаха за съвет, а не за да им издърпат ушите.
„Е, сега вече сбърка, Абел19 смотан!“ — помисли шефът и като се намръщи загрижено, каза:
— Знаете ли, разтревожен съм от това, което става около Андриевски. Вие не сте ли?
— Аз съм загрижен от суетнята да го извадят от играта, а като следствие — и мен.
— Кому е нужно това? — сви рамене шефът.
— На този, който иска мястото ми.
— Знаете ли името му?
— Списъкът е дълъг.
— Толкова ли е за завиждане вашата работа?
— Завиждат на званието. Впрочем не се нуждая от съчувствие. Не за пръв път съдбата ме сблъсква със завистници. Ще се справя сам.
— Знаете ли за писмото от контраразузнаването по повод вашия зет?
— Не. За какво е писмото?
— За това, че няколко пъти се е срещал с агента на ЦРУ Кук. Началникът на отдел „Информация и анализи“ не знае нищо за това. Той дори не знае с какво конкретно се е занимавал на работното си място неговият служител Андриевски. Нали разбирате, че ако не им дадем задоволителен отговор, те ще започнат свое разследване?
Пермитин презрително се усмихна:
— Трошачите на кокали от ФСК? Те разбраха, че Керуд е Кук едва след като оня го застреляха!
— А вие значи сте разбрали по-рано?
— Ние знаехме от самото начало. И от самото начало водехме игра.
— Каква игра?
— Според някои данни Кук беше разочарован от работата си в ЦРУ и ние с Юрий помислихме защо пък да не опитаме да го презавербуваме.
— Вашият зет специалист ли е в тази работа? Според някои мои сведения и в школата, и при работата си в резидентурата той не е блестял.
Пермитин изгледа шефа си снизходително.
„Прави ме на глупак!“ — помисли раздразнено шефът.
Заместникът му в това време започна да отговаря на въпроса:
— Сега, когато поради случайност всичко свърши, даже без да е започнало, ми е трудно да кажа еднозначно щеше ли да има някакъв резултат или не. Разузнаването не е математика — не можеш да пресметнеш предварително всичко…
— А убийството на жената?
— Това е пълна глупост!
— Знаете ли, Едуард Генадиевич, вие сте за втори път при мен по повод на Андриевски и аз вече подробно изучих вашата гледна точка. Време е да чуем самия Юрий… Владимирович, струва ми се?
Пермитин искаше да каже нещо, но шефът вдигна ръка и го спря, после натисна едно от копчетата на интеркома:
— Николай Алексеевич?
После изгледа хитро заместника си и натисна още един бутон, така че гласът на събеседника започна да се чува ясно и отчетливо в стаята.
— Николай Алексеевич?
— Да?
— Добър ден!
— Здравейте!
— Изпратете ми, моля ви, Андриевски.
— Нямам възможност, другарю генерал-лейтенант.
— Защо?
— Ами защото го няма.