— Така, господа прокурори — обърна се към нас Осинцев. — Специални костюми не ви трябват, още повече че излишни нямаме. Облечете маскировъчните униформи, бронежилетките и шлемовете. Ще вървите в средата на колоната. Ясно ли е?
Отговорихме в нестроен хор като новобранци:
— Ясно…
— А, и не забравяйте „макаките“!
— Моля? — демонстрира презряната в армията интелигентност Меркулов.
— Така наричаме респиратора — добродушно поясни Осинцев.
Последва лека, ненатоварваща вечеря.
Преди да тръгнат, бойците от спецподразделението начело с Осинцев проучиха картата на града. Ние благоразумно седяхме настрана и мълчахме, макар че на мен ми се щеше да ги помоля да свърнат, ако е възможно, към улица „Революционна“, където моите момчета трябваше да дебнат Андриевски.
Все пак те бяха специалисти в своята работа. С картата на града и като знаеха къде са разположени централните комуникации, те нахвърляха примерна схема на подземните проходи.
— Нашата задача е да излезем на центъра от две страни — значи ще се придвижваме на две групи. Пасажерите идват с мен. Място на срещата — след денонощие ето тук. — Осинцев показа с молива една точка върху схемата. — Тръгваме в 20,00. Следователно трябва да се срещнем по същото време след 24 часа. При екстрена промяна на ситуацията един човек излиза на повърхността и се добира възможно най-бързо до кое да е военно подразделение на федералните войски, за да се свърже с Центъра.
— Разрешете да уточня допустимата степен на насилие! Може да потрябва кола или още нещо — поинтересува се един боец.
Вече го бях познал. Това беше старшият на групата с прякор Рижия. Той наистина имаше рижава коса, ярка, както някога беше гривата на Грязнов.
Осинцев ни хвърли кратък поглед и отвърна:
— Максимална степен, да не ме чуват прокурорите! Само враг или луд ще ти окаже съпротива в такава ситуация.
— Разбрах — кимна Рижия.
— Още един момент! — повиши глас, за да привлече общото внимание Осинцев. — По молба на гостите заедно с търсенето на нашите момчета ще издирваме и тоя чичко… — Полковникът сложи на масата голяма снимка на Юрий Андриевски.
Всички я разгледаха, копираха я, както се изразява обикновено моята клиентела — тоест запомниха я. Някой се поинтересува:
— Той какво е забравил тук?
— Укрива се от следствието — поясних аз. — А в района на улица „Революционна“ в едно мазе са скрити парите, които е дошъл да прибере.
— Можете ли да покажете по-точно къде?
Показах на схемата.
— Е, сега час — час и половина активен отдих и тръгваме — приключи инструктажа Осинцев.
Отпуснахме се на твърдите походни легла.
Бойците веднага заспаха. Те знаеха, че преди операция трябва да използват всяка свободна минута за сън — под земята нямаше да им се отдаде повече. Разумът ми говореше, че и аз трябва да направя същото, най-малкото за да не съм в тежест на останалите. Но възбудата ми беше прекалено голяма. Погледнах крадешком към Осинцев. Той пушеше и гледаше поклащащ се от вятъра покрив на модула.
— Сергей Борисович, какво е това при вас за степента на насилие?
Той ме изгледа и изсумтя:
— Интересът ви професионален ли е, или просто любопитство?
— Любопитство, да речем…
— Тогава ще ви отговоря така: „ангелът“ отстранява препятствието по пътя си, без да мисли дали това ще доведе до смърт или не. Бойците са обучавани за стратегически операции, а в такива случаи не се води сметка за отделната личност. Затова, ако при хайката за вашия супершпионин пострада някой невинен, неговите страдания и смърт ще легнат на вашата съвест, Александър Борисович. Задоволява ли ви отговорът?
— Напълно — измърморих аз.
Намери, гадината, къде ми е болното място. Но той е прав, нямам основания за обида или претенции: полковникът доста си изпати заради мен. А и трябва да бъда по-сговорчив. Когато се спусна с него под земята, ще се окажа в негова и на бойците му, власт. Кой знае как се отнасят към това, което сторих на техния боен другар. Справедливостта е толкова хлъзгава категория, че всеки я мери по себе си, при това съвсем аргументирано.