— Да вървим — каза Осинцев.
Наредихме се в патешка колона в реда, по който слязохме, и поехме напред в тунела. Скоро от дълбините на градските подземия усетихме по лицата си застоял, но прохладен полъх. Но пътят ни беше преграден от врата-решетка, заварена от арматурни железа, дебели не по-малко от сантиметър.
Осинцев заповяда да отстъпим на почтително разстояние и даде знак на Рамбо. Той напипа в краката си нещо продълговато — дълъг болт, парче дърво или кост — и го хвърли по вратата. Желязото глухо иззвънтя. Сетих се със закъснение, че проверява дали няма някаква сигнализация по вратата. После той опипа дебелите пръти с остриетата на странни и ако се съди по всичко — мощни резачки. Не, вратата не беше под напрежение. След това Рамбо ловко, само за няколко секунди, преряза със своя странен инструмент дъгата на катинара, който заключваше вратата, и ние зажвакахме с армейските си боти из калта на дългия тунел. Толкова дълъг, че лъчът от фенерчето на шлема на Рамбо напипваше отпред не стена или поредната врата, а лепкава и заплашителна тъмнина…
Течението на живота
1.
Слава Грязнов, Олег Величко и Дина Ткачова съвсем благополучно се добраха до Грозни, който мрачно беше притихнал в очакване на войната.
При влизането в града взеха на стоп мъж на средна възраст на име Хамид. Той вече беше успял да заведе семейството си при роднини на село, прибрал беше и най-ценното от дома си. А сега, докато още не беше изтекъл ултиматумът, решил да прескочи до градския си апартамент, за да провери дали не е забравил в бързината нещо ценно, а и да разнесе някои вещи по съседите. Добрите съседи били самотни стари руснаци, които нямало къде да отидат. Гласели се да преживеят боевете в мазето, казвали, че не им е за пръв път. Като разбра, че го возят журналисти, Хамид взе да ругае наред — Дудаев и Елцин, опозицията и Хазбулатов, като твърдеше основателно, че вина носят всички управляващи, след като на обикновения човек му се налага заради тяхната политика да захвърли всичко свое и да бяга където му видят очите.
Стопаджията се оказа твърде приказлив, но Слава и компанията му в края на краищата благодариха на съдбата, че им бе пратила този човек.
Колата им бе спряна от чеченски бойци. Те придирчиво огледаха документите, поцъкаха с езици, докато оглеждаха Дина, размениха няколко фрази на своя език с Хамид, но все пак ги пропуснаха.
Грязнов и групата му закараха Хамид почти до къщата му. Човекът настойчиво предлагаше да влязат за минутка вътре и да опитат домашното вино, „ако, разбира се, някой шейтан вече не го е изпил, по дяволите!“ След като не му се отдаде да ги примами с почерпката, Хамид най-подробно им обясни как да стигнат до улица „Революционна“.
Дина доста бързо намери търсената сграда. Скромната, триетажна къща, най-вероятно строена още преди войната, стоеше насред двор, обграден от построени значително по-късно пететажни блокове.
— Там има дълбоко мазе — каза Ткачова, докато сочеше сградата. — Стопаните сигурно са държали вътре виното си. Точно там се вмъкна Андриевски оня път…
— А Кук?
— Той не влезе.
— Ясно — кимна Слава. — И къде ще положим сега уморените си кокали?
Олег Величко обиколи отвсякъде къщата, после се върна при централния вход, където го чакаха Грязнов и Дина.
— Всичко е заковано с дъски — каза той и дръпна вратата на главния вход.
Тя поддаде с тъжно, протяжно скърцане.
— Какво пък, не е лошо място за съхраняване на пари — забеляза той.
— За краткосрочно съхраняване — уточни Грязнов. — Че току-виж изгорели заедно с къщата. Значи, казваш, от другата страна не може нито да се влезе, нито да се излезе?
— Да. Освен ако не поработиш с брадвата.
— Тогава задачата се опростява — трябва да следим само този вход. При това всеки уважаващ себе си милионер… има ли там милион, Дина?
— В рубли ли?
— Ами да.
— Доста отгоре.
— Още повече. Такъв човек не ходи пеша, а ще дойде на нещо солидно, най-малкото бронетранспортьор.
— Не става — възрази Олег. — Как ще го изчегъртаме оттам?
— За бронетранспортьора се изсилих — кимна Слава и повтори въпроса: — Та при кого ще се подслоним?