Грязнов хвана дръжката на вратата и я дръпна към себе си. Разнесе се скърцане, което раздра тъмнината. Слава бутна вратата обратно, но не докрай, после отново я отвори вече по-широко. Монотонността и ритмичността на скърцането трябваше да заблудят внимателното ухо, че може би вятърът си играе с вратата.
На третото отваряне Слава се гмурна в образувалия се отвор и за известно време застина, ослушвайки се и очаквайки очите му да привикнат към мрака.
В сградата не се чуваха никакви звуци, само вятърът раздрънкваше полуоткъснат лист ламарина, закован някога на едно от прозорчетата.
Слава тръгна напред с неголеми, внимателни стъпки. От централния вход към първия етаж водеха в две посоки високи, масивни врати. Те бяха заключени, а за по-сигурно и заковани с гвоздеи. Слава определи това, като прокара пръсти по прашните, боядисани табли на вратите. По средата между двете изолирани половини на сградата имаше широко стълбище. Грязнов реши да се изкачи по него, за да провери втория и третия етаж, а после и мазето. Горе се повтори същата история — повечето врати бяха заключени. А там, където не се бяха погрижили за бравите, нямаше какво да се гледа — купищата боклук и витаещите над тях миризми свидетелстваха, че през топлото време тук са се приютявали всякакви отрепки, наричани в наше време бездомници.
Очите му толкова привикнаха към тъмнината, че той различаваше вече дори стъпалата на широкото парадно стълбище. Вратата за мазето очевидно беше разположена недалеч от черния вход. Затова Слава слезе от първия етаж и се запъти натам.
Така и се оказа — неголяма, изподраскана врата. Незаключена, при това се люлееше само на едната си панта. Така, зад нея трябваше да започват стъпалата.
Грязнов започна да слиза предпазливо по грапавите стъпала и изведнъж спря. От ниската и широка врата към мазето, която вече се очертаваше на тъмносивия фон на неизмазаните стени, а по-точно изпод нея се промъкваше дим. Не горчивият и вонящ пушек, които се издига над изгорелите къщи, а тънък, смолист, дразнещ носа дим, който идва от огън. При това мирисът беше свеж.
Слава помисли още малко: дали не се мотаеше твърде безгрижно по тази загадъчна къща. И изведнъж — никакъв шум, никакво движение зад гърба му, само тих, но неумолим глас:
— Стой!
Грязнов започна бавно да се извръща. Той се надяваше, че непознатият, който го издебна, стърчи в рамката на врата и представлява достатъчно удобна мишена.
— Не се обръщай! — пресече желанието му непознатият.
Наистина Слава успя да хвърли поглед през рамо и забеляза, че никой не се очертава в сиво-виолетовия правоъгълник на отворената врата.
Като че ли говори без акцент, помисли Грязнов, макар че в подобна ситуация това обстоятелство не би могло да бъде много утешително.
— Хвърли оръжието през вратата!
— Нямам оръжие — излъга Грязнов.
— Стига дрънка! Без оръжие тук ходят само лудите и кучетата.
— Тук ли живееш? — попита Слава.
Минутна обърканост и после агресивното:
— Твоята грижа е да извадиш бавно пушкалото си и да го хвърлиш тук! Докато не направиш това, нито крачка напред или назад!
Млад, руснак, определи Слава, че и образован на всичкото отгоре. Да се предадеш на такъв е далеч по-приятно, отколкото на някой опърпан. Макар че и интелектуалецът може да се окаже истински гад.
Грязнов извади от тайния си джоб своя „Макаров“ и го хвърли назад със силното желание при хващането младежът да се наведе за него — тогава ще получи един, където трябва.
Но нахалникът не даде възможност на Грязнов да прояви бойните си качества.
— Сега излизай! Само че със задника напред. Ще се запознаем.
Че и шегобиец на това отгоре!
Като се придържаше с длан към грапавата стена, Слава започна да се изправя и попита:
— Ти да не чакаш тук Юра Андриевски?
— Кого?
— Значи не чакаш Юра — констатира Грязнов.
Аха, ето го къде стои — лепнал се е за стената, в ръцете стиска някакъв топ, на автомат прилича. Това е добре — оръжие с дълга цев по-лесно можеш да издърпаш от нечии ръце, стига да знаеш как, разбира се.
Младежът беше около двадесет и пет годишен, в окъсана военна униформа. Явно не беше от бойците на Дудаев. Е, значи може и по-кротко. Слава се изправи на едно ниво с младежа. Той стоеше на три крачки, тревожно го гледаше и го следеше с дулото на автомата, който изглеждаше някак странно.